Завинаги...

Колко често ти се случва да сънуваш без да затвориш очи?

    Небето гореше в тюркоаз и кърваво червено…Гледката го накара да изтръпне, не можеше дори да премига с очи. Сълзите се стичаха по бузите и в отмерен такт капеха от брадичката му. Беше първият ден на новата година. За последно наблюдава такъв залез като дете заедно с майка си.

    - Виж, момчето ми, небето пламти в твоя чест. Удостоява ни с красотата си защото не го напускаме,  все още се разхождаме под него и му се радваме. – казваше тя, докато го държеше силно в топлите си обятия.

    Спомняше си аленият цвят на косата ù, която се спускаше до кръста и го обвиваше със сатенено докосване. Приличаше на небето. Лекият ветрец повеждаше кичурите което обикновено гъделичкаше бузите му…Но той нямаше против. За него това беше любовта във физическата си форма. Вече на преклонна възраст, тези спомени все повече го доближаваха до гаснещия хоризонт. Небесата не преставаха да беснеят над него в цветове сякаш изникнали от бледнеещия сън, което беше детството му. Стискаше напуканите си и груби длани в юмруци. Останал сам самичък… На този свят… На този хълм… В този живот. Зад него нямаше никого, никой не го чакаше, не остана някой който да притисне в своите топли обятия. Късно е, гърдите му бяха студени като скала, а вътре в тях – дълбоко, някъде там едва биеше изнемощялото му сърце. Копнееше още веднъж да чуе гласа ù, поне още веднъж да бъде възпламенен от усмивката, в която се побираха хиляди слънца.

    - Ще се видим скоро, скъпа майко. Отново ще поемем заедно на разходка. Ще стъпваме по същите тези пламнали облаци които някога наблюдавахме заедно. Завинаги, скъпа Мамо.

Завинаги…