22 jul 2007, 13:32

Завинаги заедно 

  Prosa
1042 0 3
4 мин за четене

Телефонът иззвъня някак тревожно. Ангелина отвори сънливо очи и вдигна. От другата страна се чу гласът на бай Ставри:
- Ангелина ли е?
- Да... Но как ме намери... Какво става...?
- Няма време за обяснения сега. Съни е много зле. Може би умира... Ела веднага в спешното...
Съни... Сякаш някой прободе сърцето й с нож. Най-скъпото име и до сега табу за нея. Ангелина не усети как обу набързо едни гумени ботуши, грабна в бързината един чадър и изтича навън. Студената Ноемврийска нощ все още властваше над града. Ръмеше ситен дъжд и булевардът беше пуст. Само уличните лампи премигваха и светеха сякаш насила. Часовникът на градската кула някак гробовно отброи три пъти. Ангелина не усещаше нито студа, нито я интересуваше мокротата в  косите й.
По едно време едно такси се появи незнайно откъде от дълбините на нощта. Ангелина го спря и бързо седна отзад.
Докато пътуваха към болницата, тя виждаше очите на Съни пред себе си. Спомни си как топло я обгръщаха с любов и нежност в моментите, когато бяха сами. А те бяха наистина малко. Но бяха достатъчни, за да могат двамата да разберат колко безусловна и безгранична е любовта им. Спомни си как танцуваха блус, единственият в техния живот, как той я притискаше до себе си и не искаше да я пусне. Как припяваше заедно с песента в ухото й: ..."И хиляди слънца да засветят на този свят...". Още усещаше допира на бузата му до нейната и дъхът му... неповторимият му дъх. Нямаше как да му каже, че го обича. Повече от всичко на света. Повече от живота си. Не можеха да бъдат заедно. Между тях имаше препятствия - родителите му никак не я харесваха, заради свободолюбивия й дух или заради това, че той я обичаше толкова много. Не знаеше това и сигурно никога нямаше да узнае. Ето защо се учуди, когато чу гласа на бай Ставри... После стана така, че Съни се ожени за една жена, която просто в момент на някакво младежко увлечение забременя от него и волю-неволю, трябваше да се спасява семейната чест. Семейството на Съни беше от малко селце и там тези неща все още се гледаха много сериозно.
Оттогава Ангелина се затвори в себе си - не излизаше, не се срещаше с мъже, имаше много малко приятели и сърцето и 'кървеше' постоянно.
Мислеше си, че вече никога няма да го види. Гласът на шофьора я извади от тежките спомени. "Два и петдесет". Ангелина извади петолевка, пъхна я в ръката на шофьора и бързо влезе в болницата.
Там се бяха събрали всички - бай Ставри, майката на Съни, леля Данче, жена му, най-добрите му приятели. Ангелина смутено поздрави и наведе очи. Бай Ставри едва проговори: "Бяхме в гората за дърва', започна разказа си той. 'Заваля. Едно гнило дърво падна и го затисна...' Бай Ставри не можа да сдържи сълзите си. Гласът му затрепери. 'Иска само с теб да говори... С никой друг... Влизай... Той е там".
Ангелина отвори вратата на болничната стая и видя Съни. Той сякаш потъваше в огромното легло. Над тялото му имаше някакви шини, които приличаха на ковчег. На пода до леглото имаше стъклена банка, в която се събираше розова течност. Още една банка с гъста тъмна кръв висеше над главата му. В стаята беше тихо. Ангелина се разтрепери, но събра всички сили и се приближи до Съни. Седна на стола до леглото. Съни изглеждаше блед. По красивото му чело беше избила пот. Някога красивите му очи, бяха потънали в орбитите и по нищо не личеше, че някога ще се отворят пак. Само равномерното му, едва забележимо дишане, подсказа на Ангелина, че е още жив.
- Съни... прошепна Ангелина едва-едва.
Очите на Съни се отвориха и заискриха от радост.
- Ани... - само и единствено той я наричаше така. - Ани...
Спазъм на болка премина през посивялото му лице. - Ти дойде...
- Дори на края на света да съм, пак ще дойда, ако трябва, каза Ангелина и започна леко да гали челото му... - Сега вече мога да ти кажа колко много те обичам. Само теб. Толкова много...
Една сълза се спусна по красивата скула на Съни.
- Ани, аз умирам... Толкова много исках... те искам... Обичам те... знаеш ли... Ще те чакам там... отвъд...
После главата му се килна встрани и на монитора до леглото се появи права линия.
Ани пое с устни последния му дъх.
--------------------------
Конете се втурнаха напред и от копитата им заискриха лъчи. Светлина струеше от всички страни. Спряха се пред два пресни гроба, които все още представляваха купчини пръст. На единия с красиви мраморни букви беше гравирано името на Съни, на другия - на Ангелина.
- Значи ме дочака, каза ездачката и едва усмири белия си кон.
- А ти как мислиш? - каза ездачът и се сля с нея в призрачна прегръдка. Враният му кон изцвили, сякаш искаше да каже: 'Трябва да тръгваме.'
- Не можех да живея повече без теб. Докато беше жив, беше друго нещо... Но после... Взех онези хапчета...
- Вече няма значение. Сега ни няма. Има само любов и мир. Виждаш ли светлината, попита ездачът, като се отдели от нея. - Тя ни чака.
Един златен силует, яхнал бяла птица, застана пред ездачите.
- Време е.
Конете неудържимо препуснаха в светлината.
А долу, на Земята, силен порив на вятъра едва не повали една жена в черно, която всеки ден идваше тук да пали свещи за душите на Съни и Ангелина.

© Ангелина Димитрова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??