Заврян зет

Дойде време и аз да се женя. Голям мъж станах вече на тридесет, че и повече години и както казваха роднини и познати срамота е дето му се вика да си лягам и да ставам сам. Трябваше да свърша с ергенлъка. Всяко хубаво нещо си има и край. Добре де, ама как да си намеря жена? Живея си на село, всеки ден си изкарвах дребната, червена, с продълговато бяло петно на челото кобила Айя с каручката, работех си малката нива в двора, която има - няма двеста ара, хранех си добитъка в обора, ходех да ора от време на време по съседите или където ме повикат за някой лев в повече с малкото японско тракторче, което купих миналата година втора ръка от пазара в Плевен и дори и поръждясало тук - там и със захабени части пак ми вършеше работа. Обаче като излезна вечерно време из кафенетата по центъра на селото изникваше големия проблем. Нямаше с кой дори да се скараш. Само кучета и котки се гонят из улиците и от време на време изкарваха акълите на някои  позакъснели, бързащи по пътя бабички. Глухота, пустота и самота.

И ето ме сега седя на масата в кафенето, чеша се по рошавата глава или както се казва там дето не ме сърби и в нея все повече се загнездва, като завръщащ се от юг при старото си гнездо щъркел върху стар и кух телеграфен стълб мисълта, че тая няма да я бъде и най-добре е да се преместя да живея и да поработя в Софията. Къде ти, в София е страшна работа, град голям, работа много, а жените се прескачат като на есен зайци в стара угар. Ако едната не върже, веднага се мяташ на втората. Все едната ще клекне като кокошката, когато тича пред петела. Най-много да се обърне и да се запита ,,абе не бягам ли прекалено бързо?„

Тъй си мислех аз, чешейки се по главата и отпивайки от лютивата ракийка, а бай Митьо бармана, стои срещу мене, суче си тънкия мустак и ехидно ми се присмива:

-Къде ще ходиш ти по големия град бе момко? Ще улучиш някоя богата зла змия, с още “по-учтива” с тебе майка, пардон, тъща и така ще се насадиш върху пачи яйца, че ще се чудиш откъде ти е дошло. Ще се чудиш дали си патока  в семейството или патката.

И както се смееше с вечно шеговития си характер бай Митьо вдигна наздравица и се чукна с мен. Обаче аз не отстъпвах и се горещях на стола, че съм мъж на място, че никоя жена не може да ми се качи на главата, независимо колко е богата.

И така понеже съм си инат и като кажа нещо, дори с нож на две не можеш го сряза, си се навих на масрафа и след по-малко от месец си намерих и квартира и работа в София. Започнах като продавач в един малък магазин за хранителни стоки. Отначало нещата не потръгнаха толкова леко и бързо както очаквах, но постепенно всичко си дойде на мястото и живота си потече в старото монотонно русло. Сприятелихме се с колегите, излизахме няколко пъти на по бира, но така и не се срещах с жената на сърцето ми. Колежките ми, макар и доста запазени и хубави жени на по тридесет и пет, четиридесет години отдавна вече си имаха деца и семейства. С тях да се опитвам да правя опити за връзки бе абсурдно. Пък и интимните отношения между персони от персонала никак не са за предпочитане.

И така се случи, че в една късна лятна привечер изчаках да си тръгне последния клиент, отчетох оборота на касовия апарат, заключих вратата, пуснах алармата и тръгнах в мрачно настроение към вкъщи. Слънцето отдавна се бе скрило зад витошките върхове, а нагретия през деня тротоар мощно и на талази облъхваше с топлината си всичко наоколо. Вървях умислен и вглъбен в себе си, насочил устремен поглед към редящите се като в шевица плочки на нагретия тротоар, когато нещо много дълбоко, като далечен зов докосна и събуди позаспалото ми съзнание и ме накара да вдигна глава и да насоча погледа си напред. Отсреща, близо до тротоара, бе паркирана синьо-зеленикава Нисан Микра, а до предното ляво колело се бе навело стройно чернокосо момиче облечено в сива ризка с къси ръкави и къса черна пола. За миг се поколебах как да постъпя, огледах се наляво и надясно, но никъде не зърнах жива душа. Приближих се до нея и тихичко се прокашлях. Тя вдигна глава и големите и черни очи с кристален, но тревожен блясък с учудване се забиха в мен.

- Добър вечер! - почти със заекване произнесох аз. Видях ви случайно да се въртите покрай колата и се попитах дали не мога да ви помогна с нещо - завърших словоизлиянието си с широка изкуствена усмивка.

- Омръзна ми от тази стара бракма - без ,,здрасти,, прозвуча пискливия и глас, който прокънтя като изстрел в ушите ми. От сума време се каня да я сменя. Всеки ден някакъв проблем с нея. Ако не е двигателя, ще е акумулатора, ако не е акумулатора, ще е карбуратора. А ето и днес гумата се спукала. Писна ми.

Понеже от малък си карах старата и изпитана в боя жълта каруца на село и бях сменил N на брой колелета, помислих си, няма да е голяма философия да помогна на момичето и, че няма да се изложа. Предложих на Мария, така се казваше момичето, да й помогна. Тя с видимо удоволствие се отдръпна, а аз по завиден начин запретнах ръкави и за нула време смених спуканата гума с нова.

- Как мога да ти се отблагодаря? В днешно време на близките си не можеш да разчиташ, а да не говорим за непознати. Кажи ми – тя ме погледна с умолителен поглед.

- Е моля ви се! Не беше кой знае какво. Хайде някой ден ще черпите едно кафенце и сме квит - усмихнах се аз като се опитвах да прикрия огромното си желание да излезна с нея. Работя през две преки в хранителния магазин. Довиждане и лека вечер.

Обърнах се засрамено, едва прикривайки червенината, която напираше по бузите ми и с големи, но бързи крачки се отдалечих надолу по улицата.

След няколко дни, в края на един дъждовен и мрачен късен следобед, някак неестествен за лятото, докато се бях навел над книгата за дневните финансови отчети и пишех сметки на един бял лист, звънеца поставен нарочно малко по-ниско на вратата, за да може да се закача от нея при влизане, иззвъня. Аз учудено вдигнах замаян от сметките поглед и за миг онемях. На вратата стоеше Мария. Тя палаво се усмихна, а черните и очи хвърляха меки и примамващи отблясъци. Каза ми, че е дошла да си изпълни обещанието и още веднъж ми обясни колко ми била задължена

Мария ме изчака да свърша с работите си, след това заключих магазина и отидохме на ресторант. Държах се естествено, пусках обикновените си шеги и майтапи, а тя се заливаше от смях, а очите и искряха от влагата избила от смеха. След вечеря, излязохме от ресторанта, поразходихме се из градските градинки и я изпратих до тях. Дори не се сетих да и поискам номера или да я попитам дали ще желае втора среща с мен. Абе задръстена работа. Какво да ви кажа. Ние селските момчета дошли в града, цял живот занимавали се с животни и ниви не отбираме много - много от тия тънки работи. Сложни са човешките взаимоотношения и неведоми са пътищата господни.

На другия ден Мария отново дойде в магазинчето, а след това започнахме да се виждаме всеки ден. И така не след дълго дойде сюблимния момент в който трябваше да се запозная с техните. Баща и бивш член на ДС, ме удостои с вниманието си точно за десет минути, докато узнае за историческия ми произход и “благородническото ми потекло” на бедно момче с висше образование пръкнало се от плевенските села цял живот работило по нивите, а сега дошло в София да си търси късмета. След това се захлупи с вестник “ Класа “ и повече не ми обърна внимание. Майка и ,тя пък аристократка, дъщеря на бивш български посланик в Япония, като чу за тучните нивя на село Чувен, предпочете да изведе кучето на разходка. И двамата косвено ми показаха, че мястото от където идвам  не съвпада с Дарвиновата теория за еволюцията и “правилния произход на видовете” и аз засрамено наведох глава над скъпата гръцка полирана масичка за кафе, покрита с покривка от японска коприна и с мъка отброявах потракванията на големия немски стенен часовник за да си тръгна колкото се може по-скоро. Бях изключително разочарован и от себе си и от обстоятелствата.

За сметка на това обаче Мария не се отказа от нашите отношения. Ние продължихме да се виждаме и не след дълго, без да усетя точно как и кога се преместих да живея у тях. Отначало не всичко тръгна по мед и масло. Но все пак какво повече може да желае един провинциалист с не установен произход в София. Огромна самостоятелна жилищна кооперация, три гаража с три коли всичките с година на производство преди няколко години. Класическите, италиански, скъпи и удобни мебели, с каквито бе обзаведена жилищната им кооперация  бях виждал само по филмите и не смеех да ги докосна само като ме стрелнеше мисълта колко финикиеца са броени за тях.  А тоалетната бе с черно – бял изкусен мрамор, внос от презокеанска Америка. Абе не лукс, а разкош. Обаче ехидните подмятания, забележките и сарказма бяха мои спътници в ежедневието. Всеки ден ми се казваше от бъдещата ми тъща, че ям прекалено шумно, че късно съм се прибирал от работа, не можело видиш ли да си идвам толкова късно, шляел съм се и по леки жени със се задявал, че малко съм изкарвал и т.н. Това някак си се търпеше до момента в който Мария забременя. Не, че го искахме, ама на… случи се. И тя се превърна в едно малко бедствие. Стана нетърпима. Почна също като майка си ежедневно да ми търси кусури и да прави забележки. Шофьорска книжка съм нямал -  до болницата за преглед нямало с какво да я закарам. Кранчето на мивката се развалило – предния път като съм го ремонтирал не съм го бил направил като хората. Чиниите не съм искал да мия. Този ад като че ли нямаше край.

Една вечер докато привършвахме с вечерята, а аз си допийвах ракията и си мезех салатката гледайки мача по телевизията, Мария ми направи поредната забележка, че много шумно съм бил стъргал с вилицата по чинията. Усетих как нервния спазъм премина като електрически ток през тялото ми, но стиснах зъби и за да си спестя евентуалната кавга, взех си въпросната чиния от масата и се насочих към кухнята. Пуснах водата, измих я и се насочих по тесния коридор към тоалетната, но на средата на пътя ме стигна укорната забележка:

- Гледай да не опикаваш тоалетната чиния. Всеки път мия и бърша след теб. Сядай като пикаеш.

Този път не можах да сдържа емоцията от гнева си.

- Какво??? Виж какво писна ми. Това преля чашата. Станала си нетърпима. Това не можеш, онова не можеш, а сега и седнал да пикая. Аз мъж ли съм или какво?- изстрелях и шумно блъснах вратата след себе си.

“Това на нищо не приличаше. Аз не съм мъж, а нещо средно, някакъв междинен среден род.” Така си разсъждавах аз докато си разкопчавах панталоните и седнах върху тоалетната чиния и чух шуртящият звук.

Прав беше чувенския кръчмар бай Митьо като ми казваше едно време

“ Ще се насадиш на пачи яйца в София. Няма да знаеш ти патока ли си в семейството или патката”.

Оттогава все повече се вслушвах в неговите съвети.