Вървя. Сама. Не знам къде съм, а някак всичко наоколо ми е толкова познато. Сякаш съм била тук някога, отдавна…
Не съм сигурна къде отивам, но продължавам да се скитам безцелно. И все пак стъпвам сигурно, не се съмнявам, трябва да продължа напред. А докъде ще стигна, това не знам… Но не спирам. Някакво странно чувство гъделичка стомаха ми, едновременно несигурност и възбуда. Знам, че трябва да продължа да вървя по тази улица. Да, била съм тук и преди. Този храст съм го виждала, а и това дърво, черницата, скривалището на немирните войници. А, да, познавах ги тези войници някога. От сутрин до вечер тичаха заедно, в безброй игри. Игри, в които и аз участвах.
Сега си спомням, тук беше. Тук научих какво е приятелство и как то може да изчезне. Тук усетих и онези първи детски трепети, платонични, разбира се. Как се пада и става, как трябва да пораснеш, дори и да не искаш. Да, разбира се, че помня. Всички тези къщи почти не са се променили и все още има деца, които бягат наоколо и се смеят. Ка ...