Така и не разбра какво го събуди - остана само голият, свършен факт. Той отвори очи и видя, че огънят отдавна е изгаснал, а над цялото поле е изгряла ярката пълна луна. Примигна и се надигна на лакът. Вратът му изпука и той присви очи... и се сепна, внезапно доловил нещо в тихата лятна нощ. Звук. Някакъв звук. Точно зад него. Обърна се рязко, ръката му инстинктивно посегна към дългия нож. Спря по средата на движението и бавно отпусна ръка. Долната му устна лекичко увисна.
Съществото, което седеше на ръба на кладенеца, му се усмихна топло и приглади косата си.
Беше момиче - или поне приличаше на такова. Леката, ефирна дреха, с която беше облечено, бе мокра и прилепнала по тялото. Кожата на девойката бе бледа като самата надвиснала отгоре луна.
- Кккк... какво си ти? - Заекна Мустафа и се надигна рязко.
- Спокойно, не се плаши. Няма да ти сторя зло. - Гласът на момичето беше звънък като ромон на поточе, но някак... приглушен, като че идваше отдалече.
- Какво искаш?
- Последвай ме! - Девойката се изправи с лекотата и бързината на котка и се усмихна.
- Как...
Но тя вече тичаше напред, през огряната от лунната светлина поляна, като току се обръщаше, за да види дали той я следва.
Мустафа беше запленен от чудното видение - макар съзнанието му да твърдеше - не, да крещеше, че не трябва да прави това, той се изправи и я последва през полянката.
Към гората.

***

Малко преди да навлезе в гората, девойката спря, облегна се на някакво пречупено през средата дърво и се обърна да го погледне. Той беше на петдесетина метра от нея, изражението на лицето му не бе кръвожадно или похотливо, а само объркано.
Изчака го да се приближи още малко и се обърна.
- Хей, чакай! - Извика той, ала вече беше късно. Момичето тичаше сред дърветата, а смехът му се носеше в нощта.
- Последвай ме! - Извика тя някъде отдалеч. - Намери ме! Намери ме!
После се скри сред дърветата.
Мустафа се поколеба за миг - чудеше се дали не сънува все пак, после решително навлезе в гората.

***

Следваше смеха й - тъй звънък в тихата нощ. Някак особен, непозволен - сякаш нарушаваше покоя на Майката Нощ, той долиташе ту отляво, ту отдясно, ту някъде далеч отпред - понякога близо, понякога далеч. И неизменно повтаряше:
- Последвай ме! Намери ме!
И той я следваше, сякаш от това му зависеше живота.

***

Лека мъглица обгръщаше дънерите на вековните дървета, пълзеше и опипваше около краката му и поглъщаше сухите листа и иглички - застилаше като одеяло главичките на гъбките.
Вятърът стенеше в клоните на дърветата, отронваше по някое листо или пък просто си играеше високо горе.
А Мустафа продължаваше да следва странното видение.
И най-накрая го видя.
Момичето седеше в центъра на някаква полянка - кръг разчистена земя сред гората, заобиколена отвсякъде с гигантски дървета и трътлести храсти. Стоеше там, чакаше го.
И той отиде при нея.
Понечи да й каже нещо, но тя допря пръст до устните си и закачливо му намигна.
Направи му знак да седне и когато той го направи, започна да танцува.

***

Мустафа гледаше запленен, неспособен да откъсне очи от налетите й бедра, гъвкавото тяло и примамливо полюшващите се, стегнати гърди.
"Сънувам - помисли си. - Наистина сънувам!"
Ала всичко беше прекалено истинско, за да е сън.
Или, ако беше, то това бе един прекрасен сън.
До момента, в който девойката спря да танцува.

***

В един момент тя стоеше пред него, в следващия я нямаше - изчезна, стопи се.
- Какво, да го вземат... - Мустафа се изправи рязко. - Хей, момиче, къде изчезна? Момиче? Къде се дяна, кучко крастава?!
Гората около него остана няма и глуха.
Мустафа извади ножа си с едно-единствено, рязко движение. Гневът го беше обзел за съвсем кратко време. Очите му хвърляха мълнии, устата сипеше проклятия...
Нещо изпращя откъм гората.
Мустафа застина.
Клон ли се беше пречупил?
Да, сигурно вятърът беше...
Някакво движение зад него - бързо, като студен вятър.
Обърна се. Нищо. Само заобикалящата го от четири страни гора и луната, обливаща полянката с болезнената си светлина.
Ножът в ръката му изведнъж натежа.
Звук от драскане, някъде отляво.
Извъртя се с цялата бързина, на която беше способен, в посоката, откъдето идваше звукът.
Нещо подскачаше нагоре по ствола на някакъв бор - бързо, много бързо. Като катерица. Обаче не беше.
Нещото се скри сред клоните и боровите иглички.
Стискаше ножа до прималяване. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
С крайчеца на очите си зърна друго движение - този път отдясно.
Още нещо се катереше нагоре с вълнообразни подскачания.
Изви се вятър, който погали лицето му. Мустафа изстена.
Някъде в далечината се чу трясък. Паднало беше дърво.
Нещо изписка дрезгаво някъде из гората. Отговори му още едно подобно изпискване от някъде другаде. И още едно. И още едно.
Сякаш нечия ръка докосна рамото на Мустафа и нечий глас прошепна в ухото му:
- За всичко, което си сторил. За всяка беда, която си причинил. За всяка девойка, която си насилил и за всяко дете, което си убил. За всички твои грехове - от раждането ти, до края на света...
Пръстите му изпуснаха ножа. Устните започнаха да шептят някаква молитва. От гнева му не бе останал и помен. Имаше само страх.
До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а някакво странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна.
Разни неща започнаха да излизат от гората, подскачаха по дърветата, прелитаха дори от клон на клон. Не бяха прилепи. Нито катерици.
Приближаваха се. Към него.
Страхът отпусна и размекна ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.
Сякаш излязал от някакъв унес, той започна да бяга - а единственият път беше през гората.
Съществата зад, около, пред него запищяха и засъскаха още по-силно от преди. Ледените им писъци отекваха в гората като смеха на девойката - онова видение, което го беше довело тук.
Започна да тича сред дърветата, прескачаше паднали дънери, подхлъзваше се от мокрия мъх по камъните - но не спираше да бяга.
Нещо се изхвърли от близкото дърво и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена.
Отстъпи назад, спъна се и падна тежко по гръб.
Нещо отхапа ухото му. Друго загриза чатала. Тълпяха се около него, подскачаха и цвърчаха.
Съзнанието на Мустафа продължаваше да крещи, че това не се случва в момента, че той продължава да спи до кладенеца. "Това е само сън" - казваше си. - "Само сън".
Ала болката бе истинска.
------------------