Автобусът се движеше по разписание. Разстоянието между двата съседни града не бе голямо. Шофьорът караше бавно, спираше на всяка пешеходна пътека, където весели деца пресичаха, за да стигнат до училище. На една от спирките, в автобуса се качи възрастна жена. Тя се подпираше на бастун и предпазливо се качи в голямата кола. Огледа се, всички места бяха заети. Хората , замислени, всеки за нещо важно, я гледаха, но сяках не виждаха нищо пред себе си. Някои мълчаха, а други си говореха, като че ли не са били заедно предния ден. Двигателят не се чуваше. Шумът на ежедневието го заглушаваше. В малките градове, в автобусите има контрольори, които дават билети. Те вървяха от единия край на автобуса до другия и таксуваха всички пътници. От една от седалките се изправи млад мъж. Погледна към старицата, която все още стоеше права, подпряна на единствения си другар, дървеното бастунче. Докосна я с пръст и се усмихна. Посочи освободеното от него място и възрастната жена седна. Огледа се. До нея седеше жена, която не изпускаше от поглед младия мъж, който се бе хванал за железния прът до вратата. Пътници се качваха и слизаха. Свободните седалки, веднага се заемаха от нови хора. Старицата погледна своята непозната спътница и каза:
-Рядко се срещат такива младежи днес. Знаете ли, колко съм пътувала права, чак ми е ставало лошо от болка.
Жената, която седеше до нея се усмихна и отговори:
-Да! Това е моят син.
Мъжът се обърна, погледна двете жени. Стисна още по-силно тръбата и се огледа. Хората избягваха погледа му. По всичко си личеше, че страдаше от заболяване, което не му позволяваше да се чувства пълноценен. Разрошена коса, бретон, който бе накриво подстриган, най-вероятно от ръка на непрофесионалист. Облечен бедно, но с чисти дрехи. Той се взираше във всеки един от пътниците. Сякаш искаше да изучи с поглед характера и поведението на хората. За миг се начумерваше, лицето му се сбръчкваше и от очите му, като че ли се изстрелваха стрели, които се забиваха право в сърцето на този, който бе наблюдаван.
-Горкото дете - каза старицата. - Болен е, нали?
Майката, учудена от откровеността на възрастната жена отговори:
-Да! Роди се с усложнения, които с времето се задълбочиха. Сега остана само надеждата да го подържаме поне в това състояние. Казаха ни, че няма лечение и да се молим да не стане по-лошо. Отиваме на преглед, но тръгнахме доста по-рано, че не се знае, какво има да се случва по пътя.
Хората слизаха по спирките. Автобусът вече бе влязъл в съседния град. Почти не се качваха нови пътници и имаше свободни места. Но младият мъж не сядаше. Той продължаваше да гледа всички. Рисуваше с очите си по лицата им света, който за него бе красив. Свят без злоба. Живот с доброта и чисти мисли.
-Момче! - извика старицата. - аз ще слизам, хайде, ела при майка си да седнеш.
Гласът й се бе извисил над шума в автобуса. Шофьорът погледна в огледалото над волана и отново насочи вниманието си към пътя.
-Няма да седне - отговори майката. - Винаги е така. Не смея да му кажа нищо. Започва да нервничи. А попива всичко, на което учим малкия му брат. Между другото, и ние трябваше да слезем на тази спика, тук е болницата. Но ще я пропуснем.
Младият мъж бе чул думите на майка си и тропна три пъти с крак. Капчица вода се стичаше от устата му, избърса се с ръка и погледна към предното стъкло. А в огледалото, срещна очите на шофьора.
-Да ви дава Господ сила! - каза старицата. - Момчето сигурно иска да покаже на всички, че е здраво.
-Да!- отговори майката и изпрати с поглед възрастната жена, която слезе на спирката.
Автобусът пътуваше с много по-малко хора, отколкото когато бе тръгнал от първата си спирка. Стигна до автогарата на съседния град. Направи маневра и спря. Контрольорката направи отчет на събраните пари и слезе. Бяха останали двама пътници. Майка и син. Младият мъж стоеше прав, стиснал металната тръба. Майка му седеше и гледаше прозореца. Усмивка грееше на лицето на болния човек. Беше в друг град. Дори да е съседен, тук хората не го познаваха. Той си мислеше, че пред тях изглеждаше здрав. Шофьорът не гледаше в огледалото. Беше подпрял главата с двете си ръце върху волана. Стана, изтри очите си и слезе.
В автобуса влизаха хора. Имаше време до часа, в който трябваше да тръгне. Седалките се заемаха бързо. А на две от тях седяха майка и син. Жена, която бе прегърнала съдбата на своето дете. И млад мъж, който бе пропътувал целия път прав, за да видят хората, че е здрав. А всъщност болестта го бе направила непълноценен човек.
Явор Перфанов
30.03.2019
Г.Оряховица
© Явор Перфанов Todos los derechos reservados