=====================================

        ЗИМНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВА

         (предпоследно продължение)

      - Не мога да повярвам, че седим тук на чаша вино и си говорим за любовта. Двама души, които нищо не знаят за нея.- продума Нора. – Не знаех, че имаш такива надежди. Докато седиш тук с мен като отшелник едва ли ще ти се отдаде възможност да я изпиташ.
   - Самата ти си противоречиш. Нима не сподели току що, че любов се промъква в сърцето ти? – контрира я Боян.
   - Към едно животно... – смотолеви Нора.
    - Няма разлика! Любовта е една. Животно, човек, вятъра, морето...
   - - А ти от къде си се изучил да се изразяваш така? – измести парливата тема Нора. – Сам каза, че в сиропиталището не са ви учили много.
   - След него попаднах на една жена. Живях с нея пет години. Тя ме научи на вярата в човешката душа. В безсмъртието и божествения й произход, в това, че не е важно как изглеждаш, а какво излъчваш. 
   - Защо само пет години? 
   - Защото замина за Тибет. 
   - А ти защо не замина с нея? – това беше нещо супер ново за Нора. Тази вечер беше вечерта на признанията и изненадите.
   - Предпочетох да се усъвършенствам по друг начин. Пак отшелнически. И аскетичен. Но на тази територия. На улицата. А не в някакъв си ашрам. Освен това ние с нея бяхме само духовно близки. Другата близост не ни се получи. И затова се разделихме. Пожелахме си да ни се случат най-красивите и приятни неща , които можем да си сътворим душевно и се сбогувахме.   Аз станах клошар. Това беше моя избор в търсене на себе си. А също защитавайки и свободата си. 
Нора този път беше по-шашната и от първата му изповед. Представяше си някаква сълзлива драма предхождаща клошарството му, но личен избор не се включваше въобще в представите й. Толкова беше щуро, че й мина през ума дали не я лъжеше нещо. Вдигна глава и го погледна смаяно и недоумяващо. Той се усмихна дружелюбно и подканящо. Тя се почувства изведнъж на обратната страна на медала. Сега той беше господаря, а не тя господарката. Съвсем изпусна конците.
   -Знам, че си мислиш, че може би те лъжа. Но това е моята истина. И в нея няма грам лъжа.
   -Значи все пак не си бил истински клошар! Тоест клошар като клошар.... Искам да кажа, че сам си си избрал да се представяш така пред хората. Ето защо не смърдеше. 
Боян отново се засмя. Този път на глас. Той усещаше , че отношенията им вече ще променят своя досегашен статус. Но това беше просто неизбежно.  За него искреността беше един от фундаментите, върху които се гради истинската взаимност.  А Боно беше сближил двете им души достатъчно, че да е време вече за искреност.
   -Не, аз си бях истински клошар. По нищо не се различавах от другите. Освен по начин на мислене. Нямаш представа колко вечери съм си лягал гладен защото съм си давал парите за баня. – и отново се разсмя.
   - Защо тръгна с мен? – попита тя изневиделица.
   - Взех го като знак от съдбата. Ана ми беше казала, че най-неочакваните неща са кръстопътища, на които трябва да се спреш и да решиш. Искаш ли да задълбаваш в това, което правиш сега или си готов да промениш нещата. Нещо като птичето, което ти каца на рамото.
   -А сега какво мислиш за това?
   - Мисля, че  взех правилното решение.
   -А защо мислиш така? 
   -А ти не мислиш ли по същия начин? Смятам ,че  си помагаме един на друг да излезем от тежки кармични връзки, които ако не разрушим ние, то тези след нас ще ги изживеят подобни. Смятам също така, че нашите енергийни източници ни събраха защото подобното се привлича във високите енергийни нива.
   -Днес не мога да те позная! – възкликна за пореден път Нора. – Представяше ми се като тих, скромен и затворен човек. Човек , който с мъка карах да седне сутрин до мен за да изпие едно кафе. Човек , който странеше от разговори и от мен самата. А сега си съвсем друга личност! Аз съм изумена и не знам какво да мисля.
   - Аз съм и двамата. И този до вчера и този тази вечер. Просто този тази вечер не беше за показване пред всеки. Само Ана ме познаваше като този. А от сега и ти. Сметнах, че е време да се опознаем. Ще бъде глупаво да дойде любовта, а ние да не знаем в кого се влюбваме.
Нора го зяпна с отворена уста. Изуми се от дързостта му. Направо изпадна в шок. А той я гледаше със спокойни и чисти очи.
   -Обичаш ли я тази Ана? – излезе от устата й без сама да се усети как стана.
   -Тя е единствения човек когото съм обичал до днес в живота си. Няма да споменавам кучетата, котките, мишките, бръмбари и скакалци... – Боян й говореше с отмерен и спокоен глас, наблюдавайки всеки нейн жест и изражение. Сигурно вътрешно си умираше от смях. Нора също щеше да се засмее при други обстоятелства. Сега обаче й се дорева. Тя вдигна чашата си да отпие от виното , но се оказа , че тя е празна. Боян скочи и взе бутилката. 
    -Извинявай! Какъв съм нескопосен домакин! Не видях, че нямаш вино. 
Приближи се до нея и започна да налива. Стори й се, че се приближи повече отколкото беше нужно. Веднага усети енергийното му поле. Цялата й дясна половина на тялото настръхна от това приближаване. Мозъка й спря да работи. Явно не умееше да се владее и на половина на това той как го умееше. Добре го беше обучила тази Ана. 
   -Всъщност аз дойдох тук за да обсъдим един въпрос. Но виж как се отплеснахме в разни глупави теми...
   - За мен не са глупави теми. Аз имах намерение да ги повдигна в най-скоро време. Всъщност аз ги и повдигнах. Защо ги наричаш глупави?-  прекъсна я той сядайки си на мястото. 
   -Амиии... знам ли? – проточи тя и го погледна. Той се беше навел през масата към нея и я гледаше в упор.
    -И не ме зяпай така! – изнерви се тя.
   - Извинявай! 
   - Исках да ти кажа, че трябва да ходим до града. И не знам как ще стане с Боно. Не можем да го вземем със себе си. Предния път когато ни нямаше беше направил куп пакости. 
   - Аз ги оправих. 
    - Мислиш ли, че  идеята да го пуснем на свобода сега през зимата е добра?
   - От Боно ли искаш да се отървеш? – попита я слисан Боян,
   - -Аз ли? В никакъв случай! Но не знам как да постъпим.
   - Всъщност ти решаваш. Аз само мога да ти дам съвет.
   -Да! Дай!
   - Предлагам да преместим колибата му от задния двор в парка. Там има над пет декара земя и може да се чувства много по-добре отколкото в задния двор. А сега през зимата няма цветя , които да съсипе. Помислих за това още когато се върнахме предния път. И не знам защо не се сетихме преди това.
   - Идеално. Така ще направим. Трябва да се подготвим за празниците. Затова ще тръгнем в петък и ще се приберем другия петък. Какво ще кажеш. 
   - Ще кажа добре! За петък Боно ще е в новата си резиденция. 
   Нора стана да си върви. Боно и Боян я изпратиха до вратата. 
    Тя се прибра и едва със сетни сили се добра до дивана пред камината. Излезе от тук преди два часа с натежала от мисли глава. А се прибра с три пъти по- тежка. Ах този Боян. За какъв го мислеше, а какъв излезе! Добре обучен духовен човек с ясни възгледи за живота и света. И не само това. Толкова ясни, че буквално беше успял да размъти нейните. И какво искаше да каже с това, че е дошло времето да се опознаят, че можело любовта да ги изненада като непознати? Да не си мисли, че тя е влюбена вече в него? Сигурно това си мисли. Ах, Боже в каква каша започва да се забърква! Ужас!
               ☆☆☆
      Навечерието преди Коледа решиха да празнуват заедно тримата. Щеше да е смешно и грозно всеки на такъв голям и светъл празник да се затвори в собствения си дом. И понеже Боно се чувстваше като у дома си в къщата на Боян беше решено и празничната вечеря в навечерието на Коледа да бъде в неговия дом. Затова направиха коледна украса в малката му кухня, а в парка беше украсена и голяма коледна елха. 
         От онази вечер, когато Боян разказа за живота си бяха минали повече от три седмици. И Нора и Боян се държаха сякаш тя не се беше състояла. С нищо никой от тях не промени външното си поведение спрямо другия. Умело се преструваха сякаш тази вечер не я е имало. Но това беше само външна проява на страх и несигурност от променящите се емоции и чувства. Вътре в тях бушуваха нестихващи урагани.  Боян беше прекалено на ясно със себе си. Той от време се чувстваше все повече и повече привлечен от господарката си. И макар в началото да се опитваше да го отдаде на факта , че са затворени сами в пустошта, не мина много време и реши, че това бягство е глупаво и ненужно. Единственото, което го притесняваше беше това как тя би погледнала на него и чувствата му. Все пак той беше един беден бездомник и при това с 15 години по-млад от нея. Тя можеше да си помисли,  че той е само един златотърсач. 
      Нора изживяваше много по-дълбок и донякъде неосъзнат все още катарзис. Тя се бореше почти непрестанно със себе си и мислите си. Постоянно в главата й се въртяха сцени , в които виждаше Боно да тича по поляната, а Боян да го гони и смее. В съзнанието й се раждаха и сцени, които съвсем не се бяха случвали, които се преплитаха с тези реалните и така се създаваше една какафония от мечти и действителност, от която тя се ужасяваше когато успееше най-после да се усети ,че е потънала  със замечтан поглед. В живота й любовта никога не е била на преден план. Тя нямаше идея какво е чувството.  И това, което се раждаше сега в нея беше страшно и я плашеше.
         Боно беше единствен с ясно съзнание и неподправени чувства. Той сякаш разбираше двамата си стопани и постоянно се стремеше да ги събере на едно място. Той често заставаше пред Нора докато тя сутрин си пиеше кафето на верандата. Сядаше срещу нея и започваше да я наблюдава. Гледаше я и не отместваше поглед от лицето й. А тя не издържаше на това и ставаше да го погали. Тогава Боно скачаше и побягваше надолу по стълбите на верандата. На последното стъпало се обръщаше да види Нора върви ли след него. Ако върви той продължаваше и се спираше пред вратата на Боян. Първият път когато това се случи Нора си помисли, че нещо се е случило на Боян и вълкът сега я вика. Затова влезе в кухнята му почти с взлом. Без дори да чука. А той седеше на масата и пиеше също кафето си. 
   -Ах ти лошо животно! – развика се тогава тя на Боно, а слисания Боян нищо не разбра.
       Тази вечер всичко беше готово за празничната вечеря. Храната беше приготвена и от двамата. Масата празнично подредена, а под малкото коледно дърво бяха поставени подаръци.  Нора трябваше само да се облече празнично и да се присъедини към Боно и Боян. Но това се оказа много трудна задача в този момент за нея. Извади почти целия си гардероб и не можа да се спре на нищо. Дори беше забравила кой точно тоалет смяташе да облече за тази вечер преди няколко дни. Някои й се виждаха прекалено стилни и официални. Не мислеше, че да се облече чак така за едно животно и един работник беше удачно. Други й се виждаха прекалено разголени и провокативни. Трети много ежедневни и неуважителни.  Истинска борба. Но накрая се спря на една червено -черна права и вталена рокля до коляното и прецени, че това ще е тоалета й за вечерта. Роклята беше без ръкав, с тънки презрамки,  но с високо деколте почти до ключиците. Така, че това я задоволи напълно. Вдигна косата си в небрежен кок и извади няколко немирни кичура. Сложи само червило и очна линия. Напръска се с нейния любим парфюм и обу обувките. Заметна черното си палто и излезе от къщи. Просто предусещаше, че тази нощ ще се случи нещо. А това я караше да се чувства неспокойна и неконцентрирана. 
     Боно я посрещна пръв и с ентусиазъм. Но като се приближи до нея за милувка се извърна и кихна. А после се отдалечи, преди да е получил каквото и да било.
   -Не харесва парфюма ти! – през смях отбеляза Боян докато прибираше палтото й в спалнята , където имаше повече място. И двамата се разсмяха. Обстановката се разведри.
     Вечерта започна тривиално и що-годе  гладко. За външен наблюдател нещата течаха просто нормално. Но Боно беше неспокоен. Той сновеше от единя край на масата до другия, от Нора до Боян и вдигаше муцуна ту към единя, ту към другия.
   -Какво иска това куче в края на краищата! – не изтърпя Нора.
    - Това не е куче! Това е Боно – контрира я Боян.
    - Да, все тая! Защо е толкова неспокоен?
    -  Може би защото усеща напрежение! 
    - Напрежение ли? Какво напрежение? – опита се да се направи на учудена Нора. Боян се засмя и тя вдигна вежди питащо. 
   - Ами в навечерието на Коледа е така! Искаш ли да ти разкажа една коледна приказка? За разчупване на напрежението.
   - Добре! Разкажи! Макар,  че аз не усещам никакво напрежение! – не се предаваше Нора.
          (следва края на историята....)