В късната октомврийска вечер улиците бяха като мъртви лабиринти на иначе шумния мегаполис. Светещите реклами изглеждаха сюрреалистични, сгушени в ореолите на уличните светлини. Необичайна бе и тишината, застинала някъде във времето, което сега сякаш бе спряло.

    Артемир - работник в обществена пералня - застъпваше нощната си смяна. Отвори вратата на витрината, изпъстрена с безвкусни надписи и влезе вяло в подобния на триизмерен куб салон.

  Той бе мъж на около 36 години, самотник, неуспял в нищо и лишен от мечти за по-добро съществуване, което са приемаше за нормална участ на по-голямата част от обществото на мегаполиса.

   - Джонатан, тук съм!

   - Абе, ти пак закъсня!

   - Аз няма за какво да бързам. Ти трябва да си точен заради кариерата, ха-ха!

Джонатан, който беше младо момче с още непрекършен дух, го погледна странно.

   - Арти, ти да не си...? Шефът те търси и може да те уволни.

   - Все тая! Без друго миризмата на пране ми е омръзнала до смърт.

   - Както кажеш, аз имам работа!

Джонатан махна с ръка и излезе. Артемир се заслуша в разговорите на работниците от другия сектор. Имаше вид на измъчен и недоспал човек. Тъмната му коса, къдрава и прекалено дълга, бе вързана нескопосно на опашка, което не можеше да скрие пищната ù красота. Лицето му, снежнобяло и съвършено, излъчваше меланхолична интелигентност, неприсъща за хора от работническото съсловие. Очите му, хипнотизиращо сини, прикриваха енигматични и трескави мисли. В друго време Артемир би могъл да мине за красавец, но сега бе просто един от многото сиви индивиди, които изглеждат неприлично млади и привлекателни, но които отдавна са се лишили от силата на духа си.

(следва продължение)