Златната кокошка - част 2
Произведение от няколко части « към първа част
Събудих се на някакъв диван. Примигнах и се заборих с одеялата да седна. Не си бях вкъщи. Кошмарът продължаваше. Огледах се уплашено и познах шкафовете. Същият кабинет беше. Май. Опитах се да потисна писъка на паника, който си пробиваше път в гърлото ми, но все пак от устата ми излезе хленчене. Побързах да си затворя устата.
- Добре дошла!
Стреснах се от гласа, после си спомних. Чувала бях този глас. Собственикът му също го бях виждала. Преди да заспя бяхме говорили. Иван. Той се казваше Иван. Питал ме беше как се казвам, беше ми дал чай. Сега беше седнал зад отрупаното с документи бюро и ми се усмихваше.
- Аз…
Огледах дивана. Нямах никакъв спомен кога и как съм се добрала до него.
- Реших, че ще ти е по-удобно да спиш там и те преместих – той сви рамене.
После остави, каквото правеше и след малко вече си беше придърпал стол и ме гледаше загрижено. Сега като го разгледах по-добре, вече не ми се видя толкова млад. Може и да беше по-голям от мен с няколко години. Сега се беше намръщил леко и въпреки, че се опитвах да не се втренчвам в очите му, ми беше малко трудно да не го правя. Баба ми някога казваше, че да имаш яркозелени очи значи, че ангелите са те люляли като бебе. За мене казваше същото… Може би защото моите очи бяха също толкова зелени, колкото и неговите.
- Как си? Боли ли те нещо? – гласът му ме извади от унеса и споменът за баба ми избледня.
Седнах на дивана, все още увита в одеялото. Вече не ме тресеше, но не можех да кажа боли ли ме нещо или не.
- Не знам… май не.
- Това е добре – той разтри очите си с ръка. - Ще ми трябват данните ти.
Иван се пресегна и издърпа лист от най-близката папка – в случая, на един друг стол до дивана. Почти магически в ръцете му се материализира химикалка и ме погледна с очакване.
- Хайде, Катерина, нали? – кимнах. – Трябват ми трите ти имена, ЕГН-то ти и постоянен адрес. Едва ли си помниш номера на личната карта или паспорта, но на първо време и това ще ни стигне.
Най-после нещо, което можех да направя както трябва. Облегнах се назад и започнах да диктувам:
- Катерина Маринова Димитрова.
Химикалката започна чинно да се движи по листа. След това се появиха ЕГН-то и адресът ми. Иван кимна доволно и ми се усмихна.
- Сега ще отида да завъртя няколко телефона и да видим какво знаят за теб.
Примигнах.
- Кой какво знае? Кои са те?
За момент се почувствах като актриса в странен филм и това никак не ми хареса. Обаче и без това се намирах някъде си в Москва, увита в сто одеяла и току-що бях издиктувала ЕГН-то си на човек, с когото бях разменила няма и десет приказки.
- Полицията, как кои? – отговори ми той, все едно това е най-нормалното нещо на света.
Иван стана, като се държеше странно за някакво място под ребрата от ляво, все едно го боли нещо там и тръгна към вратата, когато изведнъж се сетих, че искам още нещо:
- Иване!
- Да?
Той се върна и седна на стола срещу мен със загрижена физиономия и леко намръщване. Все едно нещо го болеше, ама не искаше да си признае. А погледът му... Гледаше ме така, все едно може да се счупя на парчета във всеки момент. Със сигурност не изглеждах добре, но когато ме гледаше така, имах чувството, че нещо не е наред.
- Може ли да се обадя по телефона? – попитах аз.
- На кого?
Намръщената му физиономия ми подсказа, че май съм стъпила накриво. Обаче не разбирах защо е проблем. Дори на затворниците даваха право да се обадят по телефона.
- На майка ми. Само нея си имам, сигурно се е притеснила. Може ли?
Протегнах ръка с надеждата, че ще ми даде телефона си да звънна на мама. Бяхме си обещали да си звъним всеки ден. Тръснах глава. Кога си го бяхме обещали и защо? Ние живеехме заедно, така че се виждахме всеки ден. Погледнах мъжа срещу мен умолително. Иван обаче поклати глава и се намръщи още повече. Когато ми отговори, вече бях почти сигурна какво ще чуя:
- Виж, не знаем какво е станало и как си се оказала тук. Дай първо да проверя какво правиш в Русия и после да звъним на майка ти, става ли?
Отпуснах ръката си върху одеялото и усетих как ми става тъжно. Имаше смисъл в думите му. Въпреки това не ми се искаше да оставям нещата така. Ако говорех с майка си, може би поне малко бих могла да повярвам, че всичко ще бъде наред. Това тук ме плашеше твърде много.
- Обаче… - започнах аз, без да съм съвсем сигурна какво точно исках да му кажа.
Беше прав и бях съгласна с него. Исках просто да чуя гласа на майка си, но нямах представа какво можех да й кажа. Изражението му стана още по-загрижено, все едно беше разбрал какво се върти в главата ми.
- Ако майка ти не те е чула по телефона тези дни, може да реши, че ти е паднала батерията или нещо такова. Обаче ако сега й се обадиш и звучиш странно, има шанс да се притесни повече и да започне да търси какво не е наред. Как точно смяташ да й обясниш, че си в Русия, а не помниш как си попаднала тук?
Наведох глава. Не ми беше минало през ума, че наистина мога да кажа само това на майка си. Иван явно забеляза, че съм осъзнала какъв ефект би имало това върху майка ми, защото се ограничи с полуусмивка и продължи със същия загрижен тон:
- Знам че ти е трудно в момента, обаче изчакай само още няколко часа, докато правя проверки. После обещавам, че веднага ще се свържем с майка ти!
После стисна леко ръката ми и стана. Ясно, разговорът беше приключен. Наведох глава. Където и да ме държаха, трябваше да правя каквото ми кажат. Поне засега. После се сетих нещо.
- Иване!
- Да? – вече звучеше раздразнен и този път той не си направи труда да дойде при мен.
- Кой си ти?
Усетих, че ме побиват тръпки, защото ме беше страх да чуя отговора. Беше ми казал, че съм в Москва, но не ми беше казал къде точно в това проклето Измирлиево, не, Измайлово съм. Знаех само първото му име и то не ми помагаше особено. След още един преценяващ, но намръщен поглед и въздишка получих отговор:
- Иван Воронцов съм. Полицай. Имала си късмет, че някак си се оказала пред вратата на отдела сутринта, само това мога да ти кажа – звучеше така, все едно рецитира стихотворение.
Започна да ме боли главата. Примигнах и го огледах отново. Не ми приличаше на полицай по нищо. Носеше същите дънки и пуловер, каквито сигурно има всеки мой съученик в гардероба си. Кой знае защо си представях, че полицаите все пак ходят в униформа. В България поне ходеха. Ако беше руснак, защо през цялото време си говорехме на български?
- Полицай? – попитах със съмнение.
Той кимна и намръщената му физиономия се смени с хлапашка усмивка.
- Следовател, ако това ти помага.
Изобщо не ми помагаше, но все пак се опитах да не звуча все едно не знам какво ми говори.
- Те не разследваха ли престъпления? – ококорих се аз. – Какво съм направила?
Паниката отново се опита да си проправи път, но сега някак си успях да не й дам да диктува какво да говоря. Иван въздъхна и се върна на стола срещу мен. Потупа ме по ръката.
- Нищо не си направила! Просто някой е направил нещо на теб. И след като не помниш как си се оказала по тениска навън, видимо не си пияна и не ми приличаш на наркоманка, трябва да разберем какво си правила преди това. Затова ти казах да изчакаш със звъненето на майка ти.
- Не ме лъжеш, нали? – присвих очи аз и се опитах да го гледам възможно най-строго.
Не знаех дори какво точно искам да ми каже, обаче нещо ми подсказваше, че ако съм се озовала тук, някой със сигурност ме е излъгал. Не бях толкова глупава сама да се докарам дотук. Поне се надявах да е така. Той разтри ръката ми между своите.
- Не те лъжа и е напълно нормално да не ми вярваш. Моля те само да останеш тук и да се опиташ да поспиш още малко, докато проверявам, става ли?
Кимнах. Можех да спя с дни и седмици, винаги съм обичала това. Иван стана и отвори вратата.
- Ще те заключа тук, да не се обърка някой да влезе, докато спиш, и да те изплаши но не се притеснявай, няма да се бавя много. Ако трябва да излезеш, до тоалетната или нещо – има резервен ключ в лявото чекмедже на бюрото. ОК?
- ОК – отговорих и се завих по-добре с одеялото.
Още сън нямаше да ми дойде никак зле. Освен това, колкото по-малко разсъждавах, толкова по-бързо щях да разбера как съм се оказала на другия край на Европа по дънки и тениска посред зима.
© Бистра Стоименова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Довереница (Дочка Василева) хаха, отговори ще има. Ама към края на историята 😃
-
Въпросите се увеличават... Отговорите - забулени в тайни. Чакам да разбера как е прелетяла от точка "А" до точка "В" С магия или с амнезия ?
-
Миг31 (Миг) хахаха. Еми, иначе как ще четете по-нататък, а?
За протокола, мъж полицай не ми трябва. Току-виж го гръмнат някъде. Намиг 🙃🙃🙃 -
Ахаааа ! Тъкмо става интересно и ми "угаси тока"! Интересно две мнения нама , обаче ако си мислиш , че тук ще си намериш мъж полицай с такъв поглед ще има да вземаш! Изплез!
-
anahataroot (Зигфрид В.) Хахаха, честно казано, пуснах първата част като проверка струва ли си да пиша нататък. Защото нали имам друга история за Русия и викам си, има ли смисъл? А тази историйка е много нахална и много ме дърпа за ръкава...
Та така, надявам се да стане нещо прилично. Ще си ги гледаме тези хора още известно време. Обещавам обаче, тома далеч няма да е безкрайно като това за Глухарьов и Наташа. -
Бистреее, ний ли сме виновни като пишеш толкоз интересно, ся, кажи ми?! Ний те ръчкаме, пък ти си пиши с твоето темпо. Ама нали знаеш, като те ръчкат хората за още това е добър знак 😉 пък ний ще си се пържим, печем и прочее. Айде спирам да спамя.
-
anahataroot (Зигфрид В.) Ама хорааа, аз нали трябва да имам преднина с текста, бреее? Нали ви казвам, не обичам да пиша и пет минути по-късно да публикувам.
А имам тука една шматка без памет и едно ченге дето му тегля думите с ченгел. Той на нея говори и разказва, а мене ме гледа изпод вежди. Ма не е от най-словоохотливите. А ние двете от него зависим, инатливо, идеалистично копеле е той... ама ще ми кацне (като си говорим за взаимоотношения между автор и герои...) -
Ок.аз си пържа ли пържаи чакам ли чакам.
-
Ооо чак другата седмица? 😭 Как ни печеш на шиш ей. 😉
-
Харпун (Костадин Шимов) хахаха! Ами, защото обичам първо да си ги проверявам и изглаждам малко, да не ми се смеете. Целият текст ще е като чернова май, ама поне да не е много зле. Още ще има другата седмица (щото следващите също са кратички, но нататък стават по-дълги).
-
Ихааа,ми ай пускай ги де,що на мъчиш.В очакване с пържени картофки и биричка.Поздрав.
-
РосиДимова (Росица Димова) мерсиии! Това бие към новела вече (имам цели 7 части с обещание за още толкова...). Ще се разплете, ама Катерина мълчи и не помни. Сега други работи я вълнуват нея, шматката му с шматка 😀😀😀
-
Бистре, много ми е приятно и забавно да чета разказите ти! Чакам с нетърпение, какво ще се разплете от туй кълбо!
-
anahataroot (Зигфрид В.) О, той ще започне да говори, по някое време. Просто трябва да го провокират. Вчера много искаше да ми разкаже част 7, докато пържех картофи 😀😀😀 Чешити са и двамата. Тя, Катерина е малко шматка...
-
Бистре, изтезавай го и ще си каже всичко, ченге, не ченге, Бог е по-страшен (а Бог се явяваш ти за твоите герои нали хехе) Даже може и да си го изпее 😆 а тя Катерина е сладурана, вече развивам пристрастия към нея... 🤭😆
-
anahataroot (Зигфрид В.) Пичът е ченге и казва много по-малко, отколкото знае. Когато вземе и на мен да ми каже някои неща, ще ги кажа и на вас. За момента ми мълчи, гадта. Но пък се изповядва на Катерина 😀
-
Тоз пич е странен. Някак си ми се иска да го разтресе и да му каже “Абе стига увърта кво не ми казваш?!”... ама най-вероятно си мисля така щото съм нетърпелив да разбера. Ей това любопитство... хареса ми. Чакам за още. 😊
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
