Чашата изгаряше пръстите ми. Въртях я наляво-надясно и гледах отражението си в тъмната течност. Бледо лице и хлътнали бузи. Дори една чаша с чай показваше реално, че не съм добре. Не обичам чай особено, обаче този тук ме връщаше към живота малко по малко. Не разбрах кога зъбите ми бяха престанали да тракат, а аз – да се притискам към радиатора. Светът около мен започваше да придобива форма. Или по-скоро, аз започвах да се връщам обратно в света.
- Е – обади се глас наблизо, - ще обясниш ли най-сетне коя си и какво правиш тук?
Примигнах и се огледах. За пръв път виждах това място. Кабинет. Нахвърляни документи по всички възможни повърхности, талашитени бюра, две-три измъчени цветя по краищата на шкафовете с документи. Зад мен беше радиаторът, на който се бях облегнала. Топлеше приятно и най-накрая треперенето беше намаляло. Обаче не виждах никого в стаята. Да не би вече да чувах гласове?
- Ако ме търсиш, ей тук съм!
Щракнаха с пръсти някъде близо до мен и подскочих. На стол от другата ми страна седеше някакъв мъж и ме гледаше преценяващо. Не знам как не го бях видяла преди това. Огледах го – млад, може би на моите години, май не беше заплаха. Обаче не бях сигурна, така че се опитах да се свия по-далеч от него. Не че имаше къде. За малко да падна от стола при опита. Той се усмихна на това. Аз пък се намръщих. Не ми харесваше да ставам за смях, без значение от обстоятелствата.
- Здрасти, здрасти! Някой май идва на себе си вече.
Последва преценяващ поглед, който се разходи по мен. Стиснах чашата, все едно можех да я ползвам като оръжие.
- Спокойно! – той вдигна ръка и за малко не излях чая върху себе си при опита да се отдръпна.
Столът залитна на една страна, така че ми се наложи да се облегна назад, преди да съм си ударила главата в ръба на бюрото до мен. Последва въздишка и човекът срещу мен стана. Още един преценяващ поглед. Само че този път и аз се опитах да го огледам хубаво. Човек като човек. Нищо интересно. Обаче и нищо, което да ми подскаже къде се намирам. Дънките и пуловерът не носят никаква информация. Той скръсти ръце на гърдите си и попита:
- Коя си ти все пак? Можеш ли да говориш изобщо?
Погледнах го учудено. Можех да говоря естествено, как не! Отворих уста и реших да обясня, че не знам къде съм, да го попитам кой е и да му се накрещя, задето не ми казва какво става. Обаче вместо това, ме заболя гърлото и чух някакво странно свистене. Напънах се още малко и игнорирах болката.
- Аз… - гласът ми излезе като чужд от устата ми.
Дрезгав, слаб, все едно говори съвсем друг човек. Някой, дето е прекарал в пушене последните десет години.
- Какво правя тук? Къде съм? – продължих аз.
С всеки следващ въпрос, звучах все повече като себе си. Все едно говоренето ми смазваше гърлото.
- Тук си защото момчетата са те намерили премръзнала вън – отговори ми той и ме посочи. – Едва намерихме с какво да те стоплим.
Погледнах надолу и сега забелязах, че всъщност съм увита с поне три одеяла. Толкова виждах, можеше и да са повече, защото изведнъж осъзнах колко са тежки. Докато зъбите ми тракаха изобщо не бях забелязала какво съм облякла, исках само студът да престане да ме хапе.
- Премръзнала? – повторих, напълно наясно колко глупаво звуча. – Къде е „тук“?
- Премръзнала, премръзнала – кимна той и изрови някаква чаша измежду купчините хартия.
Намери и кана от някъде и май си направи чай, ако се съдеше по миризмата. Това ми напомни за моята чаша и отпих от горещата течност. Малко по малко започвах да си усещам пръстите на краката. Не беше много приятно – все едно игли се забиваха в тях.
- Синьото никак не ти отива, да знаеш – каза той и се върна на стола си. – Хайде сега обяснявай коя си, що си и за какъв дявол беше излязла на минус трийсет по дънки и тениска?
- Не съм. Такива глупости не правя…
- Аха, и затова вече трети час не можем да те сгреем – той сви рамене и ме погледна критично над ръба на чашата си. – И тия три часа ги броя от момента, когато изобщо дойде в съзнание и започна да бълнуваш.
- Как така да бълнувам?
Наведох се напред и установих, че тялото ми не ме слуша много. Все едно съм спала твърде дълго и съм се схванала. Той погледна към тавана, вероятно в опит да изрази досада.
- Май нищичко не помниш, а?
Поклатих глава. Последва преценяващ и втренчен поглед, все едно искаше да провери дали се правя на интересна. После въздъхна и изражението му стана загрижено.
- Намерили са те след края на нощната смяна, към осем сутринта посиняла от студ. Мислели те за умряла и тъкмо викнали бърза помощ да провери и лекарите установили пулс. Няколко инжекции по-късно си се събудила и си започнала да бълнуваш някакви странни неща.
Слушах го, виждах го, но не разбирах какво става. Затова, когато отворих уста да говоря, казах само:
- Не бълнувам!
- Казвам ти, какво видях.
- Ама…
Втресе ме и се увих с катовете одеяла. Къде се намирах? Премръзнала? Нямах навика да правя така. Имах все пак някакъв мозък в главата. Обаче защо минус трийсет? Какво ставаше? Тогава в главата ми се оформи що-годе смислен въпрос:
- Къде съм?
- В Измайлово си, къде да си? – това беше произнесено с нова дълбока въздишка на досада.
- Това село ли е някакво? Не съм чувала да имаме такова около Плевен... Да не е някакво старо име?
Уж ме биваше по география, обаче това нищо не ми говореше. Абсолютно нищо. Той стана и вместо отговор, тикна в ръцете ми някакъв телефон. Погледнах го въпросително, но ми го посочи отново с доста намръщено изражение. Огледах машинката – със сигурност не беше моят. Чак сега видях, че на екрана на машинката свети карта. Улици и зелени площи. Обаче нищо не ми говореше. Що за село беше това? Пипнах екрана да намаля картата и се появиха още улици, обаче това продължаваше да не ми говори нищо. Тогава намалих възможно най-много и видях името.
Измайлово не беше село и нямаше нищо общо с Плевен, родният ми град. Квартал беше. На Москва. Погледнах човека срещу себе си ужасено.
- Аз какво правя… в Москва?
Усетих, че изпадам в паника. Москва? Русия? Как се бях озовала тук и кои бяха тия хора? Къде ме държаха изобщо? Станах и одеялата изпопадаха от мене. Трябваше да изляза! Веднага! Тръгнах към него, но одеялата ми пречеха, така че не можах да направя и две крачки преди да се увият около краката ми. Тръгнах да ги дърпам със свободната си ръка, но не свалих поглед от него. Той ме гледаше скептично с ръце в джобовете.
- Какво правя тук, изроди такива? – попитах аз с възможно най-неистеричния си тон. -Как сте ме довлекли тук?
Не последва отговор. Само загрижен поглед. Все едно виждаше луда. Одеялата не ме пускаха да мръдна, така че паниката бавно започна да се прокрадва в ума ми.
- Кой си ти, по дяволите? Какво искаш от мене? Защо ме държите тук?
С всеки следващ въпрос звучах все по-пискливо. Той въздъхна и ми посочи стола.
- Седни и си допий чая и се увивай с одеялата! Истериите няма нищо да променят.
- Какви истерии, ти…
- Виж се на какво приличаш и пак ще си говорим! – той ме посочи с пръст.
По кожата ми наистина все едно лазеха мравки и когато погледнах към ръката си, видях, че е зачервена. Наистина бях по тениска и изведнъж ме втресе. Наведох се да взема падналия топъл пашкул и да се намъкна в него. А после тежестта му сама ме застави да седна. Интересно как, обаче продължавах да стискам чашата с чая в ръка, при това без да разлея много от него.
- Какво става? – попитах аз и затворих очи. - Това е кошмар! Трябва да е кошмар!
Сънувах. Със сигурност сънувах. Това бяха някакви измишльотини. Не можеше да се случва това и ей сега щях да се събудя. Изскърцването на стола до мен обаче ме накара да отворя очи. Ами ако не беше сън? Не, сън беше. Ужасен сън, от който щях да се събудя възможно най-бързо.
- Не знам какво става – каза той. – Знам само, че те намерихме случайно и си оживяла по чудо. Другото трябва ти да ми го кажеш.
- Какво искаш да ти кажа? – промърморих аз. - Нямам представа какво правя тук, нито къде е това тук? Защо съм в Москва изобщо? Аз…
Усетих как очите ми се пълнят със сълзи, но премигнах. Той беше прав – истериите нямаше да помогнат. Обаче… Няколко сълзи сами се търкулнаха по страните ми. Това беше кошмар! Не можеше да се случва! Той потупа одеялото там, където трябваше да се намира рамото ми.
- Ей, ей! Недей така! Ще разберем какво е станало. Обаче трябва да ми кажеш коя си, откъде си и защо си тук! Става ли? – той ме погледна с очакване, обаче явно размисли, защото ми подаде ръка. – Аз съм Иван. Ти как се казваш?
- Катерина – отговорих и след кратка борба с одеялото стиснах ръката му. – Катерина Димитрова.
- Добре, Катерина Димитрова – продължи той и хвана ръката ми в своите, - откъде си и защо си дошла в Москва?
- Аз… не знам. Не знам какво правя тук. Не би трябвало да съм тук. Аз…
- Добре, добре! Спокойно!
Той ме пусна и отиде за каната. Когато се върна, доля гореща вода в чашата ми.
- Кажи ми какво си спомняш!
- Ами… - в главата ми беше доста объркано, но все пак имаше остатъци от спомени, които започнах да изреждам: - аз кандидатствах за университета… Щях да се подготвям за изпитите, де. Май бях подала документи и за университети в чужбина.
- Ако можеш да ми кажеш ЕГН и постоянен адрес, мога да се опитам да издиря какво се е случило. Със сигурност има как.
Примигнах.
- Какво трябва да се е случило?
Той остави каната и седна срещу мен.
- Виж сега... Катерина, хм… Димитрова, не знам коя си ти и какво правиш тук, обаче мога да ти кажа, че никой не се оказва току-така навън по тениска на минус трийсет. Някой се е опитал да те убие. Защо, не знам. Защо ти нищо не помниш – също. Обаче съм сигурен, че тук има нещо. Как може да не помниш, че си дошла в Москва?
- Не знам… вече нищо не знам… Това не може да се случва!
Увих се в одеялото, затворих очи и се облегнах на радиатора. Исках просто да се събудя от този кошмар. Колкото по-скоро се събудех, толкова по-скоро щях да мога да продължа живота си отново.
Чух как той изхъмка и после столът изскърца. Стъпките му се отдалечиха и една врата се отвори и затвори. После изщрака ключ. Нямаше значение. Това беше кошмар и аз щях да се събудя. Обаче първо трябваше да заспя.
© Бистра Стоименова Todos los derechos reservados