Злокобен капан

ужаси, мистерия

 
         Натрупалият сняг бе огромен, а валежът сякаш никога нямаше да спре. Мъглата се стелеше навсякъде, мракът все повече и повече притискаше автомобила към снежната земя и Алексей се опасяваше, че ще закъса някъде по преспите. Олга спеше дълбоко на другата седалка и навярно скоро нямаше да се събуди. Въпреки това той трябваше да побърза. В един момент като че ли някакъв глас му прошепна "Отбий наляво" и той инстинктивно зави по тесен път, също затрупан от снега. Проклинайки се за необмисленото решение да се отклони от магистралата, Алексей видя, че в далечината светят прозорци. По картата нямаше села наблизо, но пък това съвсем не означаваше, че няма пръснати къщи. Очевидно бе попаднал на вилна зона и по някаква щастлива случайност имаше хора във вилите, дошли тук в този адски студ. Щеше да ги попита дали може да се подслонят за тази нощ, пък той, ако трябва, ще им плати. Само Олга щеше да му се разсърди. Но тя е добро момиче, ще му прости за тази глупава инициатива.
         Бяха четири масивни къщи, построени във старинен руски стил и приличащи на малки дворци заради множеството красиви дървени орнаменти по тях, които изпъкваха тъмна нощ. От някои от прозорците идваше светлина, следователно шансът да бъдат подслонени някъде, беше  голям. В момента, когато Алексей спря колата пред първата къща, Олга отвори очи и попита със сънено изражение:
         - Какво става?
         - После ще ти обясня, сега трябва да намерим начин да се подслоним, за да не закъсаме в снега – отвърна Алексей и започна да натиска периодично клаксона. След малко от вратата на къщата излезе мъжка фигура, която тръгна с бавни крачки към дворната порта. Алексей с мъка отвори вратата на автомобила и излезе в снега, като скри лицето си с ръце от виещия вятър. От другата страна на портата се появи висок, но доста възрастен мъж, с бяла брада и стара руска шапка. Алексей се провикна към него:
         - Дядо, хайде да ни приютиш за тая вечер. С момичето ми се загубихме из тая пустош, а не се знае къде ще закъсаме и няма да можем да се приберем.
         Старецът отначало го изгледа подозрително, след това отвори вратата, застана с целия си ръст пред него и рече с леден глас:
         - Ще ви приютя. Само не искам да размествате нищо.
         - Благодаря ти човече, спасяваш ни живота - Алексей се върна до колата, взе двата сака с багаж на задната седалка, подвикна на обърканата Олга да слиза от колата и последва възрастният мъж към потъналия в преспи двор. Момичето го настигна по пътя, хвана го за ръката и го попита:
         - А сега ще ми обясниш ли какво става?
         - С няколко думи, отклоних от магистралата и се загубих.
         - И защо? - тя продължаваше да го гледа озадачено.
         - За да разгледам изоставените селища с красивите старинни къщи. Има много истории за тези места. Истории за бродещи вампири, за изчезвали хора. Исках да видя дали е вярно. Извинявай Оленка, направих глупава грешка. Дано ми простиш.
         - Чакай, чакай, Алексей Андреевич. Ти си се отклонил, за да гледаш вампири в изоставени селища?! В този сняг! Нещо не мога да те разбера.
         - Постъпих глупаво и съжалявам. Не осъзнах, че снегът тук ще бъде толкова дебел. Но важното е, че добрият човек ще ни настани за вечерта.
         Мъжът отвори голямата входна врата, запали осветлението и тримата влязоха в голямо преддверие с множество картини по стените и огромен полилей, висящ от тавана. Поведе ги по виещо се стълбище към втория етаж и ги настани в малка стая на края на коридора. Беше уютна, със похабени тапети по стените, под от дървен паркет и старинна, но шикозна спалня.
         - По-късно слезте долу да вечеряме. Ще поканя съседи.
         - Благодарим ви много, господине - каза Олга.
         - Калинин. Михаил Калинин се казвам - той им подаде ръка и се здрависа с тях. На слабата светлина едрото му лице изглеждаше изключително бяло
         - Аз съм Олга.
         - А аз съм Алексей. На нас също ни е приятно.
         - Добре, по-късно ще ви чакам долу. И както казах по-рано, не местете нищо - завърши той, след което излезе от стаята и затвори вратата. Олга и Алексей се спогледаха.
         - Интересен старик - подхвърли той.
         - По-скоро странен - отговори тя намусено.
 
         Двамата набързо облякоха сухи дрехи и слязоха в светлата всекидневна. Михаил Калинин ги чакаше до отрупаната с храна маса.
         - Много бързо сте сготвил! – изненада се Олга, като опита да се усмихне.
         - Аз съм виртуоз – похвали се Михаил и ги приветства. В това време на вратата се почука силно.
         - Влизайте! – извика домакинът.
         Вътре влязоха двама мъже и две жени. Всичките бяха на възраст над петдесет години, имаха странно бледи лице и се движеха някак тромаво и безшумно по дървения под. По дрехите им нямаше сняг, нито косите им бяха мокри. Олга хвана ръката на приятеля си и я притисна до себе си. В очите й се появи объркване.
         - Това са Алексей и Олга, младите ми приятели - представи ги Михаил.
         - Охоо, здравейте. Аз съм Марина, тя е Екатерина, а мъжете са Василий и Марк - каза едната от жените, слаба, със сбръчкано лице и много пъпки по бялата кожа.
         - Приятно ни е да се запознаем, млади хора. Чакахме ви от доста време - добави този, когото тя представи за Василий. Беше нисък на ръст, но набит, с бледорозова кожа и подпухнало лице.
         - От доста време ли? - попита Алексей.
         - От доста време чакаме някой да закъса с колата и да посети нашата малка общност - отвърна Марк, който представляваше висок мъж с изпито лице, набола брада и хитровати очи.
         - Хайде тогава да заемем местата. Алексей, Олга, вие сте на тези два стола, до камината. За останалите няма значение - ведро изрече Михаил. Гласът му сега бе станал дрезгав. Момчето и момичето седнаха на двата стола, споглеждайки се отново.
         - Аз правя най-вкусния борш в цяла Челябинска област. Когато го опитате, ще разберете. Но преди да започнем, нека си кажем молитвата.
         След това петимата занареждаха в един глас следните странни думи:
         "Благочестиви наш Боже, благодарим ти за храната, която ще ни засити и тази вечер. Благодарим ти и за Алексей и Олга, които ни дойдоха на гости и почетоха нашата трапеза. Смили се над душите им и им дай покой. Дано името ти се слави Во Веки."
         След молитвата всички започнаха да се хранят мълчаливо. Боршът наистина беше невероятен и Алексей реши да похвали домакина:
         - Прав си, че е много вкусен. Това е най-вкусния борш, който...
         Но Михаил строго го прекъсна с думите:
         - Не говорете! Не и когато се храним. Уважавайте храната на другите. Ако искате да ми споделите нещо, направете го след вечеря.
         Другите бяха престанали да ядат и се взираха в Алексей с изпитателни очи.
         - Съжалявам, не знаех - измънка той и виновно сведе глава. Олга отново му стисна ръката, сякаш да му даде кураж.
         След като приключиха, Михаил вдигна глава и изрече на висок тон:
         - И така, скъпо мое момче, преди малко искахте да кажете, че това е най-вкусният борш, който сте ял. Така ли е или се лъжа.
         - Точно така, дядо. Много вкусен беше боршът.
         - А откъде сте, мили деца - попита Екатерина - пълна жена с оредяла коса, гладка кожа и зелени очи.
         - От Москва, но бяхме на гости при приятели в Новосибирск - отвърна момичето.
         - А по пътя реших да разгледам старите уралски селища и отбих от магистралата. Чувал съм доста легенди за тези места. Че бродят духове, вампири… - добави Алексей.
         - Легендите са странно нещо, скъпо момче. Уж са нереални, пък в някои от тях може да има зрънце истина – обобщи Екатерина и се усмихна мило.
         - Използвах момента, докато Олга спи. Исках да ги зърна набързо.
         - Ако не бях заспала, никога нямаше да позволя в този сняг, в тази част от страната, при тези непочистени пътища, да се отбиваш за да разгледаш някакви скапани селища с духове.
         - Нашето селище не е скапано! – извика Михаил и тропна с едрата си ръка по масата. Олга се стресна и изпищя. Останалите отново впериха погледи в тях. Настана гробовно мълчание, нарушавано единствено от пукането на дървата в голямата камина.
         - Извини я, дядо Михаил. Олга е още в стрес. Със сигурност не мисли така. Нали, скъпа? - Алексей наруши мълчанието.
         - Да. Извинявайте - момичето се смути.
         - Ние може само да се радваме, че такива сладки същества са дошли при нас. А колко време възнамерявате да останете? - зададе въпрос Мария.
         - Ами ако утре спре да вали, ще си тръгнем.
         - В такъв случай се надяваме да не спре - намигна възрастната жена. В това време Василий я потупа по рамото и й рече тихо:
         - Марина, не така.
         - Е! - извиси глас Марк, другия мъж - Хайде, Василий, Екатерина и Марина, да оставим Михаил и младите му гости на мира. Благодарим за хубавата вечеря и се надяваме утре всичко да е наред.
         Гостите станаха, помахаха за довиждане и си тръгнаха с бавни, провлачени стъпки. Щом затвориха вратата, Михаил дълго се взираше в онази посока.
         - Аз ще почистя. Вие се качвайте горе и се оправяйте. И не местете нищо – каза след малко той.
         - Добре дядо. Лека нощ и ти пожелаваме приятни сънища.
         - И аз на вас.
         Двамата тръгнаха по старите скърцащи стълби към горния етаж. Стаята ги очакване - сумрачна, със стари мебели и избелели тапети по стените, но създаваща някакъв старинен уют. От тесния и висок прозорец се виждаше, че снегът продължава да вали. Металните радиатори, свързани с камината долу, излъчваха оскъдна топлина. Двамата се преоблякоха за спане, загасиха лампата и легнаха върху старата спалня, завивайки се с дебелите завивки.
         - Ох, какъв ужасен ден. И тези гости... уау! - измънка с усмивка Олга и целуна любимия си.
         - Откъде са се намерили все такива, ненормални. Може да са роднини. А Михаил как тропна по масата... - отговори Алексей и на свой ред я целуна.
         - Сърцето ми щеше да се пръсне. Хайде Алекс, да спим, че ми се затварят очите.
         - Лека нощ, Оленка - каза момчето и двамата се прегърнаха. По някое време черната нощ ги грабна и ги пренесе в света на сънищата.
 
***
         - Студено ми е! - изстена Огла.
    Алексей отвори очи и осъзна, че поема с носа си леден въздух, а тялото му е сковано от студ. След това видя, че стъклото на прозореца е разбито и в стаята влиза сняг.
         - Какво става? - сънено попита момичето.
         - Не знам. Прозорецът е счупен.
         Сетне и двамата едновременно нададоха ужасени викове заради картината, появила се пред очите им.
         Стаята не беше същата!
         Всъщност, беше същата, но не такава, каквато я видяха снощи. Тапетите бяха мръсни и скъсани на много места, по ъглите висяха огромни паяжини. Част от тавана бе паднала върху стария гардероб, който беше олющен и одраскан.
         - Какво става тук? - попита Олга и стана рязко. При дърпането на одеялата във въздуха се вдигна снежен прах, който се посипа по пода. Тя погледна надолу.
         Целият паркет бе покрит със сняг. Откъм счупеният прозорец идваше течение, а в другия край вратата бе отворена и на нея нямаше брава.. Секцията до отсрещната стена, която вчера със сигурност бе здрава, сега зееше изпотрошена. Двата радиатора лежаха подпрени на стената под прозореца, напълно ръждясали, полузатрупани от снега.
        - Ето багажите ни – Алексей посочи пода между спалнята и вратата. И наистина, двата сака стояха на същите места, само че сега бяха обвити в масивна снежна покривка.
        - Ох… Господи, благодаря ти – въздъхна Олга.
       Облякоха дрехите си, обуха мокрите си обувки, грабнха саковете и тръгнаха към вратата. Щом излязоха от безжизнената стая и поеха по коридора, снегът на пода изчезна, но гледката към голямото помещение ги порази с неочаквана мощ.
    Стълбището за надолу бе разкривено, с изгнили дървени стълби, някои от които бяха хлътнали навътре. Цялата къща сякаш бе отдавна изоставена – отломки от тавана бяха покрили целия под, полилеят грубо се бе стоварил върху тях, а от прозорците струеше прашна светлина.
         - Боже мой, какво е станало тук? – изрече девойката.
         - Дядо Михаил! – провикна се до нея Алексей – Дядо Михаил! – повтори.
    Отвърна му само приглушеното ехо.
         - Дядо Михаил! – извика на свой ред Олга. И отново нищо друго, освен мъртвешка тишина.
         - Да опитаме да слезем, Оленка. Аз съм пръв.
         - Само се дръж за парапета.
         Алексей внимателно тръгна по изтърбушените стъпала, като се придържаше за железния парапет. Олга тръгна след него, стараейки се да следва стъпките му.
         - Оленка, движи се плътно до парапета, защото е захванат с метални пластини за стълбището. И гледай да стъпваш по пластините.
         - Добре.
         По едно време левият крак на момичето пропадна в изгнилата дървесина. Тя изпищя. Алексей инстинктивно се обърна и я хвана.
         - Добре ли си? – попита той.
         - Да. Кракът ми стъпна на бетон.
         - Полека го изкарай и стъпни върху пластината на долното стъпало.
         - О’кей, Алекс. Ще се справя. Готово.
         Когато слязоха долу, те тръгнаха по пръснатите отломки от тавана. Горе се виждаха греди и захванати по тях летви, от които висяха парчета мазилка. Отидоха до външната врата, чиито стъкла бяха разбити, и понечиха да я отворят - беше заключена. Отвън вятърът свистеше като подивял, снегът навяваше високи преспи и околността чезнеше в студена зимна мъгла.
         - Може и да е капан. Не знам какво се случва, но вчера със сигурност влязохме от тук – каза момичето.
         - Ох, Оленка, хайде първо да се разкараме от това място, пък после ще разсъждаваме на спокойствие.
         След това Алексей заблъска по старата дървена врата, която се разби при четвъртия удар. Снегът бе висок повече от метър и да се ходи по него бе изключително трудно. Нямаше и помен от следите им, нямаше и помен от следите на гостите – преспите почти бяха покрили желязната ограда и открехнатата дворна порта. Колата бе отвън и силуетът й едва се различаваше зад гъстата мрежа от храсталаци, плъзнали се отвъд оградата.
         - Да вървим – рече Алексей и, нарамил сака, тръгна да проправя път през снега. Олга закрачи след него.
         - Това... просто не може да е истина – говореше младият мъж, вървейки през бялото бедствие. - Снощи всичко беше различно. Нали беше с мен? Или съм сънувал?
         - Снощи закъсахме в снега. После ни посрещна един странен дядка, Михаил. Дойдоха му някакви гости, вечеряхме и си легнахме.
         - И се намирахме в що годе прилична къща.
         - А сутринта се събудихме в развалина. Как така цялата къща се е разнебитила за една нощ, а ние сме непокътнати?
         - Нямам идея, Алекс. Никаква идея.
         Автомобилът бе полузатрупан и сякаш дълбоко замразен. Алексей трябваше да изрине снега и да използва ръчните ключове, за да отключи вратата. След многократни опити успя, но за сметка на това колата изобщо не запали. Дори не се показа индикация за електричество в акумулатора.
         - Мамка му! Шибана работа! - младият мъж удари по таблото.
         - Ох. И сега какво ще правим?
         - Не знам… - той се загледа отчаяно в безкрайната белота.
         - Да отидем при съседите. Може пък те да ни помогнат.
         И наистина, това бе добра идея, но в съзнанието на Алексей изплува страшната мисъл, че състоянието на околните къщи не е по-различно от това на Михаиловата. За момент си спомни легендите за бродещите духове и вампири, но ги отхвърли като невероятни - целта на легендите е да забавляват и вдъхновяват, а не да показват нещо истинско. И тръгвайки с багажа към съседните жилища разбра, че страхът му е напълно основателен.
         Останалите три къщи също бяха с разбити врати, изпочупени стъкла, олющени мазилки, хлътнали и ръждиви ламаринени покриви. Дворовете им бяха пусти и непочистени от храсти.
         - Не може да бъде – говореше на себе си Алексей.
         - Тук сякаш от години не са живели хора. Ако не и от векове.
         - Предлагам да се връщаме в къщата на Михаил, да седнем върху саковете и да чакаме.
         - Да чакаме… какво?
         - Нещо да се случи.
         Върнаха се в къщата, разопаковаха багажите и седнаха на саковете да ядат. Още при тръгването от Новосибирск, Алексей бе купил четири сандвича за из път, и сега тази храна бе добре дошла за празните им стомаси. Наистина, вчера боршът бе утолил напълно глада им, ала сега се чувстваха така, сякаш не са яли с дни.
         - Аз утре съм на работа - намекна Олга.
         - А аз в други ден. Ако трябва, ще се обадим и ще обясним ситуацията.
         - Моят шеф никак няма да е доволен.
         - Ами тогава, да го духа! Работа има колкото искаш.
         - Не възнамерявам да се махам от работа само заради глупавата ти постъпка, Алексей Андреевич - момичето го гледаше с ядосано изражение.
         - Престани да ме обвиняваш. Не съм виновен, че попаднахме в такава ситуация. Следобед ще изляза, ще разчистя снега и ще опитам да избутам колата. И вече трябва да запали.
         - Ще запали друг път.
         - Ако имаш по-добро решение, сподели го.
         - О, я го виж нашия! Ти ни вкара тук и ти трябва да ни измъкнеш от капана. Да ме беше предупредил, че искаш да гледаш призраци на някое забутано място! Ето ти сега призраци колкото искаш! Вчера ни приютиха хора, които днес изчезнаха безследно. Надявам се да си останал доволен.
         - Ще потърся тоалетна - каза сърдито Алексей, след което стана и тръгна по отрупания под към вътрешността.
         - Идвам с теб – извика по него Олга.
     Под стълбището имаше тоалетна, но тя също бе в много лошо състояние. Тоалетната чиния бе извадена и заквърлена встрани, а по пода имаше голяма дупка, в която двамата се облекчиха.
         По-късно решиха да разгледат другите стаи, за да търсят подходящо място за спане - в случай, че се наложи да останат за по-дълго. Всички помещения долу бяха в лошо състояние, но намериха една малка стая със здрав прозорец. Беше празна, но чиста и с дъсчен под, така че можеха да пренесат дюшека и завивките от спалнята в горния етаж.
         А в късния следобед Алексей се зае да чисти снега пред колата. Той използва голямо парче от летва, което намери в голямото помещение. Изрина целия сняг пред, под и върху автомобила, после отново опита да запали. И отново нищо. Накрая извика Олга и я помоли да седне отпред.
         - Сега ще започна да бутам и когато ти кажа, ще завъртиш ключа на стартера.
         - Добре.
         Той забута колата по лекото надолнище.
         - Сега!
         Момичето завъртя ключа. Отново нищо.
         - Хайде де! – извика Алексей
         - Въртя и не става!
         - Давай пак!
         - Е давам де, но не става!
         - Ох... да му се не види - той спря да бута и остави автомобила да се блъсне в една преспа. Сетне отвори капака на двигателя и загледа акумулатора. Клемите бяха на мястото си, но в него нямаше ток. Трябваше да го пренесе до къщата и да го зареди.
         - Олга, в жабката е зарядното. Вземи го, а аз ще взема акумулатора.
         - Смяташ ли че в къщата има ток?
         - Снощи имаше.
         - Снощи беше друго.
         - Нищо не пречи да го пренесем и да опитаме. Нали?
         Алексей взе тежкия акумулатор и внимателно закрачи по дълбокия сняг, стараейки се да стъпва по следите, оставени от сутринта. Влязоха вътре и затърсиха контакт. Навсякъде стърчаха кабели от стените, а здрав контакт имаше единствено в стаичката, в която пренесоха багажите си.
         - Включвай да видим - нетърпеливо каза Олга. Алексей свърза зарядното към акумулатора и включи. И както Олга предположи, на зарядното не се появи светлинната индикация, че има ток. Младият мъж изключи и отново включи. И отново диодната лампа не светна. Той яростно извади зарядното и със сила го хвърли на дъсчения под.
         - Мамка му шибана!
         Олга този път го прегърна нежно и му прошепна:
         - Спокойно. Всичко е наред.
         - Как така целия СКАПАН късмет е срещу нас? И защо?
         - Спокойно бебчо - тя го целуна мило.
         - Извинявай Оленка, просто нервите ми не издържат вече. Съжалявам, че дойдохме тук. Съжалявам, че те докарах на това СКАПАНО място.
         - Няма нищо, Алекс. Ще се измъкнем, вярвам го.
         - Ох. И аз го вярвам, скъпа.
        
***
         Светлината на деня лека полека започна да чезне, а Алексей и Олга все по-отчаяно се гушеха в дебелите си якета и търпеливо очакваха мракът да ги обгърне. Навън снегът пак се бе усилил и валеше така, сякаш имаше намерение да погълне целия свят.
         По едно време откъм ключалката на вратата се появи слабо сияние. Алексей отиде до вратата и я отвори рязко.
    И остана като вкаменен! Олга застана до него и вторачи поглед напред.
         Голямото помещение се променяше! Лека полека многобройните отломки по пода избледняха и на тяхно място се простря огромен цветен и чист килим. Олющените стени се покриха с красивите картини от вчера. Падналият полилей изчезна и се материализира на тавана – висящ, светещ, огромен, красив. Счупените прозорци се сдобиха с чисти стъкла и пердета, а в средата на помещението се появи голямата маса, на която снощи вечеряха. Алексей излезе от стаята и направи няколко крачки. Олга го последва. В очите й се четеше безкрайно удивление.
         - Алекс, виж! - момичето изтича до него и му посочи малко огледало, закачено на гвоздей за стената. В отражението голямата зала се виждаше полуразрушена, като през деня. Но пред очите и на двамата тя се превръщаше в напълно обзаведено помещение.
         - Просто вече не знам в какво да вярвам. Всичко е много, ама много шантаво! - отговори момчето.
         - Ха-ха-ха! Радвам се че още сте тук! - от дясно дойде грубият глас на Михаил.
         - Ще ни дадеш ли обяснение, дядо? - троснато рече Алексей, потрепервайки от страх. Едрият старец се изсмя още по-силно.
         - Обяснението е пред очите ви. Всичко е част от времето. Ние никога няма да напуснем това място. Както и вие.
         - Боя се че не разбирам. Това да не е част от някакъв смахнат спектакъл? - запита Олга, застанала плътно до приятеля си.
         - Разбира се. Човешкият живот е един спектакъл. Но нашият спектакъл продължава твърде дълго. Става въпрос за години, дори векове. Всеки момент ще дойдат моите приятели и ще ви се зарадват много. След това отново ще хапнем борш. Правя го най-добре в цялата челябинска област.
         - Ние ще опитаме да си тръгнем – каза Алексей и смело пое към вратата за навън.
         - Снегът никога няма да спре. Автомобилът ви никога няма да запали, а ако тръгнете пеша, ще се изгубите и ще умрете от студ. Никой не може да си тръгне от тук, не разбрахте ли? – извика победоносно домакинът.
    В това време на входа се почука.
         - Охоо, гостите пристигат! Не се бойте, всичко ще се получи страхотно! – Михаил тръгна към вратата и прилежно я отвори, като застана зад нея с ръка, протегната напред. Двамата мъже и двете жени влязоха вътре и тръгнаха към тях. Лицата им имаха зверски изражения, а усмивките им бяха лукави и ехидни.
         - Много ни е драго да се видим отново, деца - усмихна се Марина, слабата жена с пъпчивата кожа.
         - Предполагахме, че ще ни чакате. А това безспорно означава, че искате да останете завинаги с нас - добави високият мъж с изпитото лице, представил се вчера като Марк.
         - Не искахме. Но колата не запали в тоя сняг – отчаяно говореше Алексей.
         - Този сняг никога няма да се стопи! И автомобилът никога няма да запали! А ако тръгнете пеша, ще замръзнете! Когато се отбихте насам, вие неволно станахте съпричастни на нашето съществуване и вече сте част от проклятието. Няма връщане назад, мили деца – около тях се издигна странният глас на Марина.
         Внезапно безброй ръце се протегнаха към тях и ги обгърнаха от всички страни. Сякаш грамадна сила притисна тялото на Алексей от всички страни. Усети че не може да диша. Последното, което чу преди тъмнината да се спусне и да закрие всичко, бе отчаяният писък на приятелката му.