Сякаш всичко беше замряло. Сякаш цялата материя и нейното движение бяха изчезнали. Нямаше нито време, нито пространство. Беше само той и смразяващата гледка, която се разиграваше пред очите му. Болката го пронизваше като шип, забучен в малкото му туптящо сърце. Крещеше и не спираше. Гърлото му беше пресъхнало, а думите му се ронеха в пространството, но никой не го чуваше. Усещаше болка и желание всичко това да спре. Гледаше и плачеше, а горещите сълзи пареха лицето и очите му. Чувстваше се сякаш смъртният му час всеки момент ще настъпи. Палачът ще дойде и ще му отсече главата, после ще я вдигне и ще ликува с нея. Пълзеше и се опитваше да изцеди и последната капка сила, за да може да ù помогне. Да помогне на майка си. Пъстрите ù очи, пълни с мъка, го гледаха и му казваха: ‘’Не гледай, миличък. Затвори си очите и си отиди в стаята! Моля те, синко’’. За миг я видя мъртва. За миг си представи живота без нея. Тя се гърчеше и се опитваше да се измъкне от неговата хватка. Хватката, която я ка ...