ЗОВЪТ НА ПРАСЕТАТА
Беше гол и мръсен, свил се от студа в ъгъла на заграденото пространство. Чувстваше лепкавите свински фекалии между пръстите на босите си ходила и тънкият пронизващ вятър, вледеняващ дъха му. Но всичко това, само подсъзнателно, защото съзнанието и цялото му внимание беше ангажирано от нереза.
Нерезът също го наблюдаваше, присвил червените си свински очички. Беше напрегнат, което личеше от наострените му напред уши, тръпките пробягващи от торсът към предните му крака, честите струи пара и глухото пръхтене на разширените му ноздри. Останалите свине майки и угоени скопци чакаха него.
Не смееше да мръдне. И тогава нерезът навири зурла и пронизващо изквича. Останалите подеха: силно, остро, пронизващо – зовът на прасетата. И се събуди...без завивки, на ръбът на леглото, плувнал в хладка пот.
Повече от 30-ет години все този сън и все този свински зов в ушите. И пак назад към спомена, към острова, към лагера и очите на онзи младеж.
Тъкмо бяха го повишили в заместник по режима ...