Зовът на прасетата
ЗОВЪТ НА ПРАСЕТАТА
Беше гол и мръсен, свил се от студа в ъгъла на заграденото пространство. Чувстваше лепкавите свински фекалии между пръстите на босите си ходила и тънкият пронизващ вятър, вледеняващ дъха му. Но всичко това, само подсъзнателно, защото съзнанието и цялото му внимание беше ангажирано от нереза.
Нерезът също го наблюдаваше, присвил червените си свински очички. Беше напрегнат, което личеше от наострените му напред уши, тръпките пробягващи от торсът към предните му крака, честите струи пара и глухото пръхтене на разширените му ноздри. Останалите свине майки и угоени скопци чакаха него.
Не смееше да мръдне. И тогава нерезът навири зурла и пронизващо изквича. Останалите подеха: силно, остро, пронизващо – зовът на прасетата. И се събуди...без завивки, на ръбът на леглото, плувнал в хладка пот.
Повече от 30-ет години все този сън и все този свински зов в ушите. И пак назад към спомена, към острова, към лагера и очите на онзи младеж.
Тъкмо бяха го повишили в заместник по режима, когато докараха младежа. Прехвърляха го от пазарджишкия затвор: "продължавал да агитира срещу властта". Беше с няколко години по-млад, изключен по политически от университета. После го заловили на гръцката граница. Не изглеждаше чак толкова опасен, но гледаше прямо с ясните си сини очи, в които винаги играеха едни насмешливи пламъчета.
Беше дежурен, не му се спеше и му беше скучно, затова се разпореди да му го доведат в дежурната. Разговорът тръгна добре: за града, за роднините му, за студентството, гаджетата и приятелите му. После за убежденията му, властта и политиката. Тогава разговорът прерасна в спор. Стигнаха до прокурорите, съда и служителите на реда: думите ставаха гневни, жестовете нервни. И тогава младежът ги нарече: „мекерета”.
И друг път беше удрял затворници с дръжката на пистолета, но този път ударът попадна зад лявото ухо на младежа, които се свлече и тялото му затреперя в конвулсии. Докато събуди другите от караулното, докато дойдат, и младежът беше свършил.
Най-често ги хвърляха в реката: „удавили се при опит за бягство”, но процедурата беше дълга, сложна и следваше много писарска работа. За трика с прасетата беше само чувал от по-старите. Съблякоха го и дрехите му хвърлиха в пещта. После с джипката го откараха до фермата.
Гледаха от полудивата, странджанската порода. Нерезът беше тригодишен, около 250-ет килограма с остра зурла и дълги, жълти само леко подкривени бивни. Като прехвърлиха голото тяло през оградата, нерезът излезе пред стадото от майки и тлъсти скопци и нададе зов.
За по-малко от час не остана нищо, само споменът за хрускането, мляскането, кървавите муцуни и зова на прасетата.
© Лордли Милордов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Той е част от поуките на времето, Жени.
-
Върна ме назад във времето...изключително въздействащ разказ...
-
Хората са наградени/наказани/с възможността да сънуват.Прасетата-не...
Поздравления за силния текст! -
Не знам, Виктор, Дани и Калли, извън мен е...но напира да го изразя.
-
Мдаа. Сериозно нещо е това. Ето тези неща и формират уникалния ти хумор. Малко като при Швейк. Трябва да се шегуваш иначе ще полудееш.
-
Смразяващо реално! Майстор на късия разказ си!
-
Благодаря, Ели!
-
Точно заради паметта и поколенията го написах този разказ, Лидия.
Радва ме подкрепата ви, Дон Бъч и Снежана! -
Съвестта преследва единици, но е добре и на поколенията да се напомня, че такива неща са се случвали.
-
Силно! Браво!
-
Настръхнах, докато четох.Паметта забравя,съвестта- никога. А тя, Съвестта е най-справедливия съдник. Лордли,чудесно си описал този Съд на Съвестта над морала. Поздрави!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
