Звездиците на  щастието

    Мариан гледаше с болка младия мъж. В ъгъла на окото ù се беше оформила малка сълза, която се готвеше всеки момент да се търкулне по красивото ù лице. Чернокосият мъж още веднъж се извъртя недоволно и затръшна вратата след себе си. В момента, в който тя се затвори, жената не издържа и заплака с горчиви сълзи. Едри бразди правеха път на солените капки, които се стичаха неудържимо и падаха върху снежнобялата блуза. Къдравите буйни коси на Мариан бяха плътно стегнати на опашка, а нежната кожа на шията ù бе скрита от висока яка. Нищо не беше останало от това, за което момичето беше мечтало, година преди да се омъжи. Знаеше, че нещата след брака ще се променят, но не вярваше, че това ще стане толкова бързо. Мислеше, че на нея подобно нещо не може да се случи. Точно с този човек трябваше да бъде различно. Нищо не ù подсказваше, че ще бъде така. Но явно се е била заблуждавала. Явно беше живяла в някаква жестока илюзия. Беше виждала толкова много семейни двойки, дори самите ù родители бяха една такава, но все пак се надяваше при нея с Калин да е много по-различно. Та той преди беше най-нежният и внимателен мъж, който бе виждала. Обграждаше я с невероятно внимание. Тя се чувстваше като в безтегловност, засипана от ласки като в приказка, и пърхаше от щастие, като някаква пеперуда, когато Калин я поиска от родителите ù. Мислеше си, че нейният живот ще бъде безоблачен и щастлив, че нищо няма да бъде в състояние да го помрачи. Но приказката беше измислена да трае твърде кратко време, само за да повярва в нея, и докато се усети, всичко да свърши.

   Осем месеца по-късно след един преглед при гинеколог, тя разбра, че не може да забременее. Бяха ù открили необратимо увреждане на яйчниците и каквото и лечение да се предприемеше, беше невъзможно да има собствени деца. Мариян се страхуваше да се прибере вкъщи и да сподели това с Калин. Обичаше го много и искаше да има от него деца. А и той копнееше за това прекалено много. Толкова си бяха говорили как ще отгледат своите рожби и как ще ги възпитат, но сега? Нали това увенчаше любовта между двама души и ги правеше още по-щастливи, а връзката им още по-силна.. Да създадат нов живот и да оставят някого след себе си. А сега как щеше да сподели това със съпруга си? Беше изтръпнала цялата, когато влезе в къщата.

  Калин я посрещна с усмивка и я прегърна. Краката на Мариан се подкосиха. Трябваше да му каже. Не можеше да крие или да отлага. Не и за това.

- Здравей, скъпи!- погледна тя мъжа си и сведе очи.

-         Какво има?

-         Днес бях на лекар...

-         И какво? – втренчи изпитателно очи в нея Калин.

-          Не знам как да ти го кажа... - едвам се отрониха думите от устата ù. – Откриха ми сериозно заболяване. Не мога да имам деца...

    Тежко мълчание легна между двамата. Никой не смееше да погледне другия. Минутите се изнизваха една след друга друга и отваряха бездна между двама души. Жената чакаше отговора на своя любим, но той не последва. Една тежка въздишка се откъсна от устните на мъжа. Той се загледа в прозореца, но сякаш не го виждаше.

- Кажи ми нещо - промълви тихо Мариан.

-         Остави ме. Ще говорим по-късно - каза той.

Адамовата му ябълка се повдигаше нервно нагоре-надолу, като се чуваше сухо преглъщане. Калин  стисна до болка пръстите на ръцете си и излезе от стаята.

   След този ден разговорите между двамата станаха все по-редки и все по-студени. Той се промени изцяло. Стана мълчалив, затворен и заядлив. Все по-често закъсняваше да се прибере вкъщи. Оставаше навън с приятели до късно. Многократно тя усещаше пиянския му дъх, но не смееше нищо да му каже. Та коя беше тя, тази, която не можеше да му роди наследник и да го направи щастлив?  Не можеше да осъществи най-съкровената им мечта.

   Една вечер той не се прибра. Мариан дълго чака в студеното легло и се ослушваше за всеки звук отвън, но така и не дочака такъв. След дълга и безсънна нощ призори тя успя да затвори очи и спа тревожно на пресекулки около два часа, докато звънна часовникът да става. Леглото още беше празно. Отиде уморена и тревожна на работа. Трябваше да му звънне. Все пак той още беше неин съпруг.

-         Калине...

-         Какво искаш - отговори грубо мъжът в слушалката.

-         Какво става с теб?

-         Какво искаш да става?

-         Чаках те...

-         И защо да се прибирам? Какво ще получа, като си дойда?

   Мариан затвори бързо. Усещаше как ще се разплаче. Всичко вътре в нея гореше, сякаш се разпадаше на съставните си части  Сърцето ù щеше да се пръсне от мъка. Не можеше да стои вече в офиса. С подпухнало лице тя тръгна по улиците и не можеше да спре изблика на чувствата, бушуващи в нея. Идваше ù да направи нещо със себе си. Да сложи край на всичко това.

   Седна на една пейка и закри очите си с ръце. Близо час седя там като вцепенена, когато до нея седна майка с бебешка количка. От нея изгука едно малко същество. Мариан погледна със свито от болка сърце към младата жена. Как искаше да бъде на нейно място! С какво тази жена го заслужаваше повече от нея? Какво беше сгрешила, че беше наказана така? - питаше се Мариан. Трябваше да има изход от това и тя трябваше да го намери. Невъзможно беше да се живее повече по този начин.

  Отношенията им с Калин бяха стигнали пределната точка на търпимост. Те или трябваше да се разделят, или да предприемат друга стъпка. И Мариан се реши на тази стъпка.

    Един пролетен ден, две години по-късно, под давлението на своя приятелка, след непрестанни кошмарни дни вкъщи, младата жена отиде в „Дом майка и дете” в малък  провинциален град. Беше чувала какви ли не истории за бездетни семейства, които са взимали изоставени дечица и щастието се е връщало за всички в семейството. Беше споделяла с Калин за този вариант, но той само мълчеше и я гледаше странно. Това за нея беше знак за одобрение, но все пак...

   Мариан пристъпи прага на сградата и изпита невероятно вълнение. Приятелката ù имаше позната, която работеше от години в Дома и се грижеше за малките създания в него. Беше се привързала към всяко мъниче, като към свое, и затова като разбра за бездетното семейство, се позаинтересува какво мислят.

    Една усмихната жена подаде ръката си на Мариан при влизането им в Дома и поведе двете приятелки към сестринската стая. След кратък разговор трите се отправиха към детската занималня. От нея се носеше шум и глъч. В момента, когато отвориха вратата, децата се спуснаха към гостите като птиче ято.

-         Лельо, лельо - завикаха един през друг малчуганите и запротягаха ръчички. – Какво ни носиш? – питаха едно през друго децата.

   Мариан се стъписа. Толкова много изоставени дечица. И колко много обич и внимание искаха всички те. Как са могли да бъдат изоставени от родителите си, а в същото време други родители, които жадуваха да имат собствени такива малки същества, биваха наказвани по странен начин от съдбата – питаше се жената.

-         Сега ще ви заведа в стаята при по-малките - каза детегледачката и поведе двете жени, които едвам успяха да се откъснат от ръцете на децата.

-         Не си отивайте, лелички! – чуваха се гласчета зад гърбовете им.

Открехнаха една врата и влязоха в средно голяма стая. В нея имаше пет двугодишни момиченца. Синеока девойка играеше с две от тях.

-         Кажете здрасти на леличките.

  Дечицата загукаха в отговор. Само едно мъниче стоеше в ъгъла и гледаше. Беше с огромни черни очи, които не мигваха и за секунда. Те поглъщаха Мариан, толкова жадно, сякаш ù говореха нещо. Жената гледаше детето и също не смееше да помръдне. Нещо я привличаше към това същество като магнит. Тя се приближи и гушна момиченцето. Две тънки ръчички се обвиха около врата ù, а слабичкото телце се притисна до нея. Сякаш двете станаха едно цяло.

-         Това е Петя - каза детегледачката. - Много е тиха и добра. Майка ù я изоставила преди осем месеща. Било ù невъзможно да се справя сама с три деца.

   Мариан притисна още по-нежно момиченцето до себе си. Все едно двете винаги са били заедно и само временно са били разделени от времето и пространството и сега отново бяха се намерили.

   Десет минути по-късно двете приятелки излязоха от Дома. В съзнанието на Мариан се запечатаха очите на Петя, които останаха да греят като малки звездици. За тях  младата жена щеше да направи всичко възможно, да бъдат  щастливи, а заедно с тях  двама души да върнат любовта си.