Звярът с душа Втора част

Изправи се, бавно, както тя не можеше да го види, така и той нея, нямаха представа с кого се сблъскаха. Изминаха няколко минути, през които цареше надгробна тишина, прекъсвана от дишането им. 

- Извинете, но никак не е възпитано да преминавате през хората.

- Сарказма беше излишен- отвърна виновника - съжалявам, не го направих нарочно.

- Момиче!

- Толкова ли е странно? 

- По това време не е нормално.

Вече бяха привикнали с мрака, Ани видя пред себе си елегантен господин, с черен или тъмносин фрак и панталон в същия цвят, в едната си ръка държеше черна шапка, не изглеждаше възрастен, ала държането, стойката, гласът му показваха само едно - увереност. Тази увереност действаше магнетично, а искрите в очите му говореха за енергичност, обичаше да действа, но освен всичко останало изглеждаше замислен, даже тъжен.

Подейства й странно, нямаше нищо общо с познатите й, чувстваше се подвластна на този непознат, не намираше логично обяснение във всичко това, нима имаше такова.

- Не се ли страхувате, наистина аз нямам право да се меся, все пак исках да ви посъветвам.

- Благодаря ви, оценявам вашата загриженост, колкото и да не искам да си призная вие сте прав, доказателството е, че ви блъснах, докато се опитвах да избягам.

- Веждате ли, кой си е позволил да нападне само момиче, страхливец, жалко човекоподобно.

- Моля да ми простите!

- Няма проблем, позволете да ви изведа от това свърталище.

Чак сега си спомни къде се намира, очундването и беше голямо, когато сравни средата около себе си ш този загадъчен мъж. Искаше й се да му засаде много въпроси, но не посмя, страхуваши се да не развали нещо, горкото момиче си бе въобразило, жалко за нея.

Вървяха един до друг без да говорят, без да се поглеждат, всеки потънал в дълбоки размишления. "Какво се случи днес? Вместо да съм вкъщи обикалям сама улиците, мислейки си, че по този начин ще забравя за смъртта на баба. Не искам да си помислям какви неща можеха да ми се случат, а сега си нямам представа с кого вървя и накъде, обаче нещо ме кара да му се доверя, не трябва, вече е късно, връщане назад няма."

"Луда ли е? Отнесен от една побъркана, има ли изобщо къде да пренущува тя, какво ме вълнува, да не съм детегледачка, предложих й да я изпратя до края на Ада, от там насетне не е моя грижа."

- Хей, бонбонче - провикна се момче, приближавайки се към светлокосото момиче ела при мен, ще те зарадвам.

- Стой далеч от мен!

- Казах ти да дойдеш!

- Не искам, махни си ръцете от мен!

- Веднага!

- Пусни я или ще съжалиш!

- Гадже ли ти е? Сподели, бъди добър.

Отговърът беше достатъчно красноречив, хвана го за гърлото, стискаше го докто започне да се задушава, заби юмрук в лицето му с все сила и накрая го захвърли като парцал.

- Другият път да внимаваш!

Извади копринена носна кърпичка, с която почисти ръцете и и я захвърли върху нахалника. Ани успя да забележи буквичка на кърпичката, не разбра дали беше "а" или "д", трескаво се замисли какво може да означана. "Ако бяха инициали щяха да са две букви, сигурно е първата буква на име, сигурно си има приятелка, ще е изненада да няма, каква съм глупачка, мъж като него не би останал сам."

- Добре ли сте...

- Да, задължена съм ви...

- Колко съм не съобразителен Никола Морнел.

- Задължена съм ви господин Морнел.

- Не сте, нима си помислихте, че бих позволил да наранят вас или друго беззащитно момиче, обиждате ме госпожице?

- Името ми е Анабел.

- Прекрасно име - за пръв път проговори с чувство.

Ани го усети и цялата се разтрепера, в думите му се преплиташе нежност и болка. В този миг щеше да направи всичко само една негова дума, нищо повече не й бе нужно.

- Наистина прекрасно име.

- Радвам се, че ви харесва. 

"По дяволите какви ги говоря, ужас, все нещо глупавж трябва да кажа, мразя се."

- Онова там е изходът от към центъра на града, сигурен съм, че ще се справите.

- Как до изкажа своята признателност?

- Надявам се да се приберете невредима. Довиждане!

"Отново провалих поредната среща, изгубих го завинаги, от любезност не каза сбогом."

Разочарована от себе си послуша съвета на господин Морнел и пое към "шумния" град, към неизвесността.

"Защо ми я отне? Виж ме добре, ти ме превърна в това, каквото и да правя е по твоя вина? Мразя се, толкова колкото обичах нея. Анабел, ангел мой! О, не оставих я сама!" Изведнъж се обърна и се затича в обратна посока. За пръв път от пет години се чувстваше загрижен за някого, по точно за жена. Приближи я, ала не издаде присъствието си, изчака да се отдалечи и я проследи до дома й, след като влезе вътре изчака десетина минути и си тръгна.

Не му се прибираше, чистият въздух го убодряваше, мислеше за странната си среща, за неочаквания интирес към непознатата. "Стига толкова, в сърцето и в ума ми има място само за една - моята кралица, единствената, която съм обичал и ще обшчам. Но тогава защо мисля за друга? Ще си я избия от главата по един или друг начин. Някога тук се разхождах с... Анабел колко смело се държа. Отново ли?"

Забеляза малка сграда със светещи прозорчета, без да е гений се досетш, че това ще да е някоя кръчма, доста се бе отдалечил от центъра, бе попаднал в периферията, в предградията. Алкохолът щеше да го спаси, щеше да забрави за изминалите събития и най-вече за нея, в чиито очи не смаееше да погледне, страхувайки се от това, което можеше да види в тях. 

Влезе вътре без да поздрави, подмина съдържателя и седна, държейки се като пълновластен господар, връщайки се към това, което всъщност е - един коравосърдечен човек. Вече нямаше нищо общо с човека преди онази злополука, в която изгуби нея. Сега живееше само с една цел - да открие и накаже виновника. Опитвайки се да забрави за Анабел, си спомни за болезнените спомени от миналото. 

- Добър вечер, уважаеми господине!

- Какво предлагате?

- Всичко, каквото поискате, тук го има.

- От най-скъпото, ясно ли е?

- Напълно - усмихна се кръчмарят - ще ви донеса.

- Вместо да се обясняваш просто ми поднеси питието, глупак такъв. Още малко ако се забавиш ще ти платя по-малко.

Това си беше добър мотив за алчния човек, готов да задовжли всяка прищявка на клиента си, за да не изгуби част от парите, обичаше ги повече от всичко друго.

Обичаше да налага себе си над останалите, било физичиски, психически или чрез парите си. 

Трябваше да се разсее с нещо, след като преодоляваше болката от загубата започна да се занимава с най-различни дейности, от тогава започна да се занимава с поръчките, които го направиха богат, но изгубил съвестта си, сега обаче се замисли за всички, които беше убил, спомнил си за лицата им. 

"Що за жесток човек съм аз, никога няма да забравя изражението на малкото момиченце, молищо за милост. Как да се оправдая? С кого, с какво? Боже, какво направих със себе си!? Да се променя, о не, жалък съм, сам си го избрах, такава е цената, която ще платя, за да го открият, дадох дума, че докато не го убия няма да спра. Късно е да се отказвам, няма връщане назад, късно е, сам избрах. Това съм аз и не ще се променя, отдавна избрах, знаейки какво ме очаква. Колко лесно се разколебавам, след всички тези поръчки, които изпълних по своя собствена воля, връщане назад няма. Докато не изпълня стоте екзекуции, моята любима не ще открие покой. Опитът ми да се самозаблуждавам започва да пропада, истината е, че аз не ще намеря покой. Стрхувам се от едно - да не бъда измамен, в такъв случай на работодатлите ми и Бог, и Луцифер, и останалите архангели, ангели, дори и демони няма да ги спасят от мен, готов съм да се отърва и от тях при най-малкото съмнение. Мили Боже, в какво се превърнах, някога не исках да нараня никого, опитвах се да помогна на всички, както Франсис казваше и на мравкта правех път, а днес сея смърт и разруха. По дяволите и той ми липсва ужасно, но колкото по-далеч е от мен, толква по-добре. Всички мои блзки отиват на оня свят, присъдата ми е да умра сам, колко чакана е тя. Напускайки тази земя ще се освободя, от страданието и болката. Но преди това ще изпълня дълга си, смъртта й няма да остане безнаказана." Дълбоко в душата му крещеше съвестта, но мисълта за отмъщението всячески се опитваше да го заглуши. Не вярваше в нищо, бъдещето беше свързано със смъртта, отлично знаеше, че ако се провали ще умре. Живот - всичко друго, но не и това, дори не може да се нарече съществуване, по-страшно е. Всяка нощ сънуваше Анабел, все едно и също нещо, целува я, тръгва щастлив за работа и малко натъжен, защото цял ден ще е далеч от любовта на живота си, по тази причина точно преди да премине прага на входната врата, се връща към нея и я прегръща и целува. Минава работния ден и с огромно нетърпение тръгва обратно към "острова на щастието", прибира се с букет червени рози, влиза вика я, не получава отговор, така няколко пъти, прави обиколка на цялата къща и накрая я намира в спалнята, със забита кама в сърцето и една бележка "Това е наказанието ти!" Все още се опитваше да разбере значението на посланието. На никого нищо не беше сторил, но с помощта на една тайнствена личност се промени. Вече не беше човек, а демон. Не знаеше на кого да благодари за трансформацията си, условието беше без имена. Той изпълнява поръчки, те разследват по неговия случай. 100 човешки живота струваха отмъщението му. Един ден може би щеше горчиво да съжалява, но не и днес, не и сега, когато беше толкова близо до целта си.