Звярът в красавицата (Дневникът на една умираща надежда) - Част 1
Звярът в красавицата
(Дневникът на една умираща надежда)
- Част 1 -
http://www.vbox7.com/play:f56fed24
Тук съм... Без да знам защо...
Понякога си мисля, че съм се родила на инат – да направя напук на самата себе си. Нямам идея всъщност. А и не мисля, че искам да знам...
Чудя се... дали и с какво бих могла да ти помогна. И не ти ли нося всъщност повече проблеми, отколкото имаш и сам?...
Покàни ме в съзнанието си... А дали го искаше наистина? Повярвах ти... тогава. А още ме боли (толкова силно!) заради всички онези пъти преди теб, когато съм вярвала. А ти не си виновен...
Но... няма ли и ти да ме захвърлиш по подобен начин, защото един ден ще ти омръзне да се бориш със съдбата?...
Душата ми... е като изхвърлена от корабокрушение отломка от отдавна потънал кораб, запратена на бреговете на твоето съзнание...
Сърцето ми... кърви... от години... Чудя се само как не се свърши кръвта му, как не пресъхна алената струя на надеждата...
А за мен няма надежда... За онази, която обича, но умира, пътеките отдавна са извървяни...
Остана само един път... Обратно не мога да се върна. А напред ме тласка единствено обичта...
Завъртам се отново в един омагьосан кръг, от който нямам вече сили да излизам. А и не съм сигурна дали изобщо искам...
Съзнанието ми е замъглено от обич, а болката се блъска в него, докато кръвта нахлува в слепите ми очи... И тази нощ няма да заспя, обречена на принудителна инсомния... А имам още мъничко... още мъничко обич, която да раздам... и после да се свърши...
Те... ми взеха всичко... А аз не го поисках обратно...
Дали имам изобщо какво да ти дам?... И не съм ли празна отвътре?... Няма ли и ти да пропаднеш в зейналите пукнатини на душата ми, търсейки ме в лавата, която бавно е започнала вече да изстива навеки?
Всичко, което някога съм търсила, го намирам на края за пътя...
Животът е жесток...
А смъртта каквo е? Облекчение?...
Ще вляза в онази стая... на съзнанието ти... Но не ме притискай със стените ù. Ако имам още време, ще ти го дам... цялото...
Времето... лекува...
Времето... ме убива...
И точно време ми трябва, за да повярвам... на себе си...
Времето не е нищо...
Знай, че аз ще съм тук.
Дори и в дните, в които няма да ме има... А те не са тъй далеч...
Ще съм до теб. По всякакъв начин...
Дай ми време... да живея...
Обич...
© Елмира Митева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Поздрав! Чета на фона на музика, към която си поставила път в началото... И си спомням една своя мечта - още отпреди времето на модерните технологии, когато простъпвах в мечтите си да пиша... Тогава си мечтаех един дена да открия изложба, където от входа да потъваш... По стените - картини, музика, която пропива мозъка ти, думи, които се изливат - поезия в проза, в която има мисъл, докато си в някаква въртяща се сфера... Сега имаме почти всичко това заедно с компютрите, освен едно - че често забравяме, за какво толкова сме жадували...
Благодаря! -
Ех, Ради... не си ме разбрал съвсем...
Трагедията не е в самото умиране - то си е нещо естествено и както казваш ти, не подлежи на корекция...
Друга е драмата на героинята...
Нищо де... всеки може да я разбира по различен начин.
Поздрави! -
Ама виж сега!
Умирането е задължително за всички, които са се родили. Рано или късно се случва и няма как да бъде избегнато. Така че не е препоръчително да се бърза, независимо от неудачи, болки, любовни разочарования. Всичко това е предвидено от съдбата и подлежи на корекция. Само смъртта не подлежи на корекция. Желая ти успех!
А иначе текста ти е хубав. И като стил и като съдържание.
На твое място бих помислил за нещо по-голямо. -
Чудесен стил! В този разказ присъства една дълбока душевност! Идеята за разкриване на същността на обичта е реализирана много сполучливо!
Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
единствено обичта ...