За мъртвите и все още живите
Отбягвана тема. Като че има нещо срамно в смъртта и изпращането на човека – от този свят пак в него. И отново част от природата, напълно слял се с въртежа й…
Да, раздяла е. Тялото отива в земята, душата… Някъде другаде…
А ние бързаме да се разделим с мъртвия. Защото е друг, непознат, извън мрежите на общуването.
В големите градове – казвам директно, защото скоро и аз ще взема професионално участие в събитията – тази раздяла е някак срамежливо – лицемерна.
Специалисти от някаква фирма поемат тялото и, скоро след това, го връщат – приведено в „приличен вид“.
Какво правят – те си знаят…
А преди… По времето, когато и аз бях малък, най-най-близките подготвяха отишлия си. Измиваха, нагласяваха, приглаждаха външния вид…
Как ще го дадат на чужд човек?
Днес всичко е професионализирано. Не му е много мястото, ама май мъжете и жените скоро ще плащат на специалист, за да изпълнява съпружеския дълг. Срещу заплащане – капитализъм е…
Но – да се върна на отбягваната тема.
Погребвахме близък човек. Ужасих се – от устата му стърчаха памуци и конци.
Не се обадих, за да не разстройвам роднините му. Макар че надали са затворили очи…
Фирмата поела трупа, работила – работила! – по него, закарала го направо на гробището. Където в заличка професионалистка с изкуствен глас сричаше чужди думи…
А после откараха ковчега, пуснаха го в ямата, хората си тръгнаха, професионалистите довършиха професионално задачата си…
Изпратихме майка ми преди две години – почти по нашенски. Ковчегът в стаята й, едната снаха я облякла, идваха близки, съседи, останалите живи бивши колежки…
После колите тръгнаха към гробището – малка траурна процесия…
Едно време – бях ученик, помня – ковчегът слагаха на каруца или платформа на открит камион. Бавна скорост, пред тях момче с кръст, често свещеник, зад ковчега най-близките, сетне останалите…
Хората по тротоарите спираха. И ние – момчета, застивахме, сваляхме шапки. Почит към мъртвия. В много случаи не го познаваш – но знаеш: длъжен си!
После прибиране в дома и затваряне на кръга – помен. Курбан, някоя дума за човека, много често финал с песни дори…
Защото животът си върви!
И смъртта е част от него.
Изпратихме го – подобаващо, завръщаме се в колелото на живота…
Днес – бързаме…
Да, на другата сутрин се ходи на гроба, че и дни след това. Два пъти в годината има помени, често най-близките посещават гроба. Чистят, садят цветя, грижат се за…
За какво?
За себе си най-често. Та някой да не рече, че са изоставили мъртвия.
А той отдавна е другаде…
Професионално изпратен.
Смисълът на казаното? Ами не знам… Но много се разбързахме. Атомизиране на обществото, прибързано спазване на извечните ритуали /сетете се как си кимаме при среща и не спираме, имаме си свои проблеми/, затваряне в себе си /избягване на чуждия свят на живите, камо ли да почетем мъртвите/…
Това – от страна на още живите…
Как е от другата страна – ще ви пиша по-късно.
А при някои може и да дойда, за да им разкажа…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
