Отбягвана тема. Като че има нещо срамно в смъртта и изпращането на човека – от този свят пак в него. И отново част от природата, напълно слял се с въртежа й…

Да, раздяла е. Тялото отива в земята, душата… Някъде другаде…

А ние бързаме да се разделим с мъртвия. Защото е друг, непознат, извън мрежите на общуването.

В големите градове – казвам директно, защото скоро и аз ще взема професионално участие в събитията – тази раздяла е някак срамежливо – лицемерна.

Специалисти от някаква фирма поемат тялото и, скоро след това, го връщат – приведено в „приличен вид“.

Какво правят – те си знаят…

А преди… По времето, когато и аз бях малък, най-най-близките подготвяха отишлия си. Измиваха, нагласяваха, приглаждаха външния вид…

Как ще го дадат на чужд човек?

Днес всичко е професионализирано. Не му е много мястото, ама май мъжете и жените скоро ще плащат на специалист, за да изпълнява съпружеския дълг. Срещу заплащане – капитализъм е…

Но – да се върна на отбягваната тема.

Погребвахме близък човек. Ужасих се – от устата му стърчаха памуци и конци.

Не се обадих, за да не разстройвам роднините му. Макар че надали са затворили очи…

Фирмата поела трупа, работила – работила! – по него, закарала го направо на гробището. Където в заличка професионалистка с изкуствен глас сричаше чужди думи…

А после откараха ковчега, пуснаха го в ямата, хората си тръгнаха, професионалистите довършиха професионално задачата си…

Изпратихме майка ми преди две години – почти по нашенски. Ковчегът в стаята й, едната снаха я облякла, идваха близки, съседи, останалите живи бивши колежки…

После колите тръгнаха към гробището – малка траурна процесия…

Едно време – бях ученик, помня – ковчегът слагаха на каруца или платформа на открит камион. Бавна скорост, пред тях момче с кръст, често свещеник, зад ковчега най-близките, сетне останалите…

Хората по тротоарите спираха. И ние – момчета, застивахме, сваляхме шапки. Почит към мъртвия. В много случаи не го познаваш – но знаеш: длъжен си!

После прибиране в дома и затваряне на кръга – помен. Курбан, някоя дума за човека, много често финал с песни дори…

Защото животът си върви!

И смъртта е част от него.

Изпратихме го – подобаващо, завръщаме се в колелото на живота…

Днес – бързаме…

Да, на другата сутрин се ходи на гроба, че и дни след това. Два пъти в годината има помени, често най-близките посещават гроба. Чистят, садят цветя, грижат се за…

За какво?

За себе си най-често. Та някой да не рече, че са изоставили мъртвия.

А той отдавна е другаде…

Професионално изпратен.

Смисълът на казаното? Ами не знам… Но много се разбързахме. Атомизиране на обществото, прибързано спазване на извечните ритуали /сетете се как си кимаме при среща и не спираме, имаме си свои проблеми/, затваряне в себе си /избягване на чуждия свят на живите, камо ли да почетем мъртвите/…

Това – от страна на още живите…

Как е от другата страна – ще ви пиша по-късно.

А при някои може и да дойда, за да им разкажа…