Зюмбюла

/действителен случай/

На Човеците с големи сърца, толкова големи, че свят побират

Зюмбюла много си обичаше името, приличаше ѝ на царско, от някоя тяхна си приказка, циганска. Сигурно заради него  обичаше зюмбюлите и миризмата им, бялото, розовото и лилата. В къщата ѝ, чиста  и подредена всичко беше боядисано и нагласено в тия цветове и все купуваше. Току се върне от битака с някоя лилава покривчица или възглавничка пембе. Грее едрото ѝ лице, светят черните очите, радва се като дете. Пък мъжа ѝ, ще се почеше по главата и уж сърдит ще рече:

• Стига ма Зюмбюло, спри са, бактисах от харчовете ти. Не за пет, за десет сватби чеиз…
• От много глава не боли, Юсуфе. Гледай, гледай красота, пък и к‘во му плащаш, шев ли, плат ли?

Беше на 15, когато Юсуф я открадна и се ожениха. То и не беше крадене, тя доброволно – прилегна ѝ, обичаше го. Още кога я задиряше преди сватбата стана ясно, кой ще води хорото - тих и добър, без тън-мън се съгласяваше с нея. От тогава та до сега, дума наопаки не чу от него. Пък Зузи (всички я наричаха така от дете) беше фурия. Въртеше къщата, на работа ходеше. Редовно наобикаляше родата от нейна и негова страна, и никога с празни ръце - пакетче вафли, бисквитки, кутийка локум… ей тъй, да ги услади с появата си. Две момчета и момиче имаха, с малка разлика помежду им. Спретнати, чисти, вежливи, редовни в училище – за пример. От Зюмбюла идеше всичко у тях, но за авторитет на Юсуф, правеше тъй, че сякаш от него, главата на семейството са работите.

Нареден им беше живота, живееха в сговор, всичко си имаха. Угаждаха си, а децата им от нищо не бяха лишени. На никой в махалата не бяха отказали помощ. Тачеха ги и ги уважаваха, къде с бяла, къде с черна завист.  Много работеха Зуза и Юсуф, много и със сърце, сякаш да задраскат казаното „Хубава работа, ама циганска“. Работеха и спестяваха. В края на месеца, като вземат заплатите и разпределят парите, още на другия ден, натъкмени с нови дрехи, отиваха двамата до ДСКасата (нямаше им вяра Зуза на другите банки) и поравно внасяха в четири сметки – на всяко дете и за тях си. Зюмбюла до стотинка знаеше колко са събрали, ама много обичаше  като излязат от банката, да седнат в близкото кръчме, да си поръчат по едно кафе, и да разгледа бележките. Още първият път в банката, когато отвориха сметките беше казала на мъжа си: Сладко ми е, Юсуфе, сякаш с пембен шекер блажа Душата си, сладко и миризливо като от разцъфнал, гъст зюмбюл.

Нареден им беше живота, до една зимна вечер. По Коледа беше, таман се бяха нахранили и докато миеше съдовете, Зуза се заслуша  в реклама за събиране на средства. Извърна се и това, което видя… Сякаш замръзна, от чинията капеше пяна по килимчето пред мивката. Текнаха сълзите ѝ и нямаха спиране. Цяла нощ не мигна. Накрая не издържа и побутна Юсуф. Той се надигна и като я видя бледа и подпухнала от рев се уплаши:

• Зузо, да не ти е лошо?
• Трябва да идем, Юсуфе…
• Къде ма Зу…
• При сираците. Да ги подпомогнем. Намислила съм го. Пари не давам, че те мошеници в тия организации. Ама като идем на място ще видим какво трябва. Ще купим и занесем, и на всяко ще дадем на ръка. Да е сигурно, че ще си получат завалийчетата.
• Ох, ма Зузо, ти за туй ли? Взе ми акъла и като си я знаеше каква е, съгласи се и легна да си доспи.

Още на другия ден след работа отидоха. Взеха и Зехра, дъщеря им. Не ѝ се ходеше на щерката, но Зюмбюла беше непреклонна:

• Идваш и толкоз. Да видиш как живеят децата, че една гевезана си станала, виждам аз, как те разваля туй, че всичко си имаш.

Отидоха и видяха. Когато излязоха от дома, Юсуф и дъщерята мълчаха, Зуза ридаеше тихо. Хич и не опитаха да я успокоят и те бяха натиснати от жал.

Помръкна Зюмбюла. Още на първият месец като взеха заплатите, разделиха спестовните на пет. След вторият, сумата за сираците надвишаваше парите за сметките. Така се случи, че при едно посещение на дома Зуза отиде сама. Пуснаха я да види  бебетата. Сърцето ѝ остана там при петмесечните близнаци, с тяхната кръв – циганчета. Още преди да се прибере в къщи знаеше какво да стори.

• Полудя ли ма Зюмбюло? Две бебета и то чужди? – стана от стола Юсуф, ококорил очи.

Децата спряха да ядат и само се спогледаха.

• Мислете заедно, размисляйте за вас си, поприказвайте помежду си. Ама да знаете, че ако кажете "не", ще се поболея от мъка и не знам до къде ще идат нещата.

Смълча се къща им от тоя ден нататък, пък тя, Зуза беше Душата ѝ. Не изтрайваха вече на помръкналото ѝ лице. Първа Зехра я подкрепи, след нея и останалите склониха. Вече по два, три пъти в седмицата ходеше при близнаците без да я знаят. Разпита за реда и документацията, които трябват за осиновяване. Тогава разбра, че едното бебе е с вродено заболяване и не му е отреден много живот. Като с нож я прободе чутото. Посърна. Много мисли докато се прибираше. Главата я заболя. От която и страна да гледаше, не можеше да ги раздели, сърце не ѝ даваше.

• Едното бебе е болничко – каза докато вечеряха, ей така между другото. – Ама ще се оправи де - и бързо

заговори за друго.

***

След около година ходене по мъките, вадене на документи и проверки, сръдни от роднините и одумвания, ден преди Коледа им дадоха бебетата. Каква радост беше у тях! Още като задвижиха нещата за осиновяването, цялото семейство ходеше в дома. Пред очите им растяха близнаците, обикнаха ги още докато бяха там.

Не се наложи Зуза да напуска работа, както мислеха в началото. Родата помагаше, всички помагаха за отглеждането на децата. Пък те и двечките като слънца, все ухилени, обичливи и никак не деляха хората на свои и чужди.

След третата година трябваше да направят първата операция на Айсун. Поохарчиха се, но слава на Бог, имаха още за даване. Само Зюмбюла знаеше колко операции предстоят и, че всяка прибавяше години живот за детето ѝ. Покрай думите на докторите  всички от семейството разбраха какво е положението, но никой дума против не обели.  Зуза работеше на две места. Юсуф ходеше извънредно в почивните дни на строежа. Момчетата и те край него, на половин надник, че малки. Само Зехра не носеше пари в къщи. Грижеше се за Айсун и Аслан. Майка да им беше нямаше тъй да трепери над тях.

Годините се нижеха. Отдавна мина срокът отреден за живот на Айсун. Болнавичка и бледа беше, но все усмихната. Пълна беше къщата на Зюмбюла и Юсуф, пълна с хора и радост. И вече никой в махалата не им завиждаше, ни с бяла, ни с черна завист. Само ги тачеха и кой с каквото може помагаше. Че, те бяха героите им.