Bulma ("Delilik hakkında açık açık") (превод)

Bak bana!
... anılar gibi beyazım... yerlere dağıldım tüm kelimelerimle, ancak doğru olanları bulamıyorım. Gözlerimi kapatıp onları avuçluyorum, üzerine döküyorum ve o zamanki üzüntüyle güvenine diktiğim yamalardan vücudundan akmaya başlıyorum... çatlakları neyle doldurabileceğimi bilmiyorum...
Bunun için senden akıyorum... oluk oluk...

Nekadar nefesin kaldı ve aramızdaki yolun beklemediğin kadar kısa olduğunu düşünmüyor musun? Buldun mu beni... kendini buldun mu? Yatmadan önceki kısa kahvenin kokusunu dağıtan o sessizliklerde var mıyım hala? Saçlarında ve ellerime nakşettiğim tenindeki ben takımyıldızlarında var mıyım... ? Ya sevişmelerimizden yatağında sabaha kalan gamzelerde var mıyım...
Bunun için beyazım!
Aynaları da kapattım... Onlarda seni görebileceğimi söylerdin hep, kendi gözlerime yeterince bakarsam. Bu gün aynalarım da beyaz. Onları baharın yanmış beklentileriyle, yazın kör haykırışlarıyla ve sonbaharın sessizliğiyle örttüm... kışa erebilmem için... bizi kavuşturan yollar da beyaz olsun diye...

Bana acı veren, her sabahın kalbime kazınan izlerle işaretlenmesi, yokluğun değil... Acıyan, sabahın kendimizi birbirimize inşaa ettiğimiz o kısmı.. dönüş yolları bulabilelim diye... birbirimizi maske dolu günlerimizde tanıyabilelim diye... birlikte akalım diye... başkaların beklentileriyle boşluklarımızı dolduralım diye...

Bu yüzden beyazım!
... bana şafakta hediye ettiğin kansız gelincikler gibi... ve eve dönüş yolumdaki kavakları hiçbir zaman sarmadığın beyaz tuvaller gibi...

... yazamayıp yerlere dağıttığım tüm o kelimeler yüzünden... beni bulman için...... seni saçlarındaki beyazlarda beklerken...

Намиране (Из "Откровено за лудостта")

Погледни ме!

... бяла съм до спомен... разпиляла съм се по пода с всичките си думи и не намирам  верните. Затварям очи и греба с шепи. После се посипвам върху тялото ти, разливам се в страните ти и изтичам през кръпките горест, с които тогава съших доверието ти... а днес нямам с какво да запълня пробойните!

Затова изтичам от теб... на талази...

Колко издишвания останаха и не е ли неочаквано кратък пътят към другия? Намери ли ме, намери ли се... Има ли ме още в онези многоточия, рапръснали аромата на късо кафе преди лягане... В косите ти –  има ли ме... или в съзведията от бенки, с които нощем гравирах дланите си... а в трапчинките от обич по леглото ти, в което утрото ни се оглеждaше някога... има ли ме?

Затова съм бяла... и огледалата покрих – твърдеше, че те има в тях, че само трябва да гледам достатъчно дълго в очите си... и ще те зърна... Днес са бели... завих ги с изпепелените очаквания на пролетта, с незрящите вопли на лятото и с тишината на есента... за да дочакам зимата... за да побелеят и пътищата, свързали някога телата ни в прегръдка...

Защото всяко утро е белязано от следите, които времето татуира в сърцето ми – те болят! Не това, че те няма... Боли онази част от утрото, в която се вграждахме един в друг... за да запомним пътищата за обратно... за да се познаем в хаоса от превъплъщения, с които денят ни зариваше... за да прелеем заедно, запълвайки празнините от нечии други очаквания...

Затова съм бяла!
... като безкръвните макове, които ми подари на разсъмване... като онези платна, с които никога не обви тополите пред дома ни когато се завръщах...
... заради всички онези ненаписани думи, които разпилях по пода... за да потекат в теб...за да ме намериш... и да белея в косите ти... докато те очаквам...