Бернар Лори

През цялата си съдбовна история Балканите често са ставали свидетели на преместване на своите граници, водещо до преминаване на територии от единия в другия лагер: от Дар –ал Харб в Дар – ал Ислям, от християнските държави в Османската империя през ХІV – ХV век; след това в обратния ред от по време на християнската реконкиста през ХІХ – ХХ век. При всяка промяна на властта съперничещата религия става доминираща. Но на тази променливост на границите противостои стабилността (постоянството) на постройките: свещените места променят собствениците си според правото на завоевателя, или поради други причини. Как другата религия си ги присвоява? Как една църква се превръща в джамия? И обратно джамия в църква?

  В многовековния сблъсък между християнството и исляма, Балканите предоставят особен терен за изследване, който се отличава от Близкия Изток, или от Анатолия , по това, че там християнското население остава мнозинство. В апогея на мюсюлманското присъствие, делът на мюсюлманите във всички мюсюлмански владения едва ли е трябвало да превишава 25 %. Случаите на промяна на почитта към свещените места на Балканите са многобройни  и относително добре документирани. Църкви са били преобразявани в джамии в момента на завладяването, или през периодите, когато взаимоотношенията между двете религии са страдали от силата на преоценките; с настъпване на края на османското господство тези сгради систематично са били връщани на християнския култ. Знае се също така, че поне някои от сградите, които са били строени за да бъдат джамии, са били трансформирани в църкви в наскоро обособените християнски национални държави.

  Завоевателите наследяват строежи на предшестващия ги режим: замъци, крепости, или дворци, въплъщаващи политическата власт, катедрали, църкви, султански, или обикновени  джамии, въплъщаващи религиозния порядък. Това архитектурно наследство може да се окаже нежелано за тях: впоследствие, те ще го съборят, за да го построят отново според изискванията на новата власт. Но често пъти те не се и отнасят толкова зле, а просто оставят всички тези сгради преждевременно да се превърнат в развалини. Другото решение включва вземане на емблематични за предходния режим строежи, нанасяне на значителни архитектурни подобрения, запазвайки самата структура на сградата, което води до смекчаване, или забравяне на чуждия характер на постройката и след това до нейното присвояване.

  Дали култовите места са били толкова лесно приспособими от една религия към друга? И следователно, толкова малки ли са разликите между църква и джамия? Толкова ли са близки култовите понятия в двете религии? По еднакъв начин ли реагират католици и православни? Тези на пръв поглед наивни въпроси заслужават да бъдат поставени. Ние не знаем какво са преживявали и чувствали съвременниците при тези архитектурни преобразувания, но и до наши дни тези сгради могат да бъдат видени. Това са произведения на човешкото творчество, които говорят, които изразяват едно съобщение на езика, който е техен, този на архитектурата. Действително, промените оставят следи, които само едно прецизно изследване е в състояние да интерпретира.

ОРИЕНТАЦИЯ, КУПОЛИ, МИНАРЕТА И КАМБАНАРИИ.

 Култовите места са сгради с ориентация. Християнските църкви са ориентирани от Запад на Изток. В православната архитектура наличието на абсида, дори и намалена до нещо малко, е необходим маркер. Някои църкви, датиращи от османската епоха, в частност поставени в градска среда, са с изключително дискретна архитектура и могат да бъдат объркани с обикновени жилища. Обаче, те съдържат един разширен полукръг в източната част, които подсказват за свещения характер. Ориентацията Запад – Изток е по правило, но понякога допуска изключения, както е в случая със скалните параклиси.

  Обратно на това, джамиите са строго ориентирани в посока към Мека, според киблата. Нишата на михраба показва на вярващите как да се разположат, за да отправят своята молитва. Това е най – важният елемент от сградата. В много балкански градове са съществували също така мусали (намазгяхи), молитвени места на открито, осигурени с михраб и фонтан. ( Exemples conservés à Belogradec et Suvorovo, région de Varna, cf. Mikov L., « Osmanski pametnici », 2006.)

  На Балканите християнската ориентация и киблата са доста близки, но не съвпадат напълно. Обикновено, ширината и дължината на мястото образуват ъгъл  приблизително от 35 до 40 градуса. Това отклонение незаслужено е пренебрегвано от християните при преобразуването на една джамия в църква. Мюсюлманите напротив, полагат грижи, за да изравнят киблата с точността на църквата, преустроена в джамия и изграждат михраб, който не е включен; „чуждият” произход на сградата също така е постоянно подчертаван.(Un mihrab en coin trahit ainsi l’origine chrétienne d’une des mosquées de Vize en Thrace orientale, Filov B., Pătuvanija iz Trakija, 1993, p. 64.). Това е особено видно в музея, в какъвто се е превърнала днес „Света София” в Истанбул. Още по – фрапиращ е примерът в Кипър, където Селимия в Никозия и джамията Лала Мустафа във Фамагуста са две катедрали (Св. София и Св. Николай), построени при Лузинян; дългите им готически наоси влизат в разрез с косото разположение на молитвените килимчета. Старата джамия от Стара Загора представлява изключение от правилото, защото нейната ориентация е останала същата като на християнската църква, върху чиито основи е построена през 1408 – 1409 година.( Trankova D., Georgieff A., Matanov H., A Guide…, 2011, p. 136‑139).

   Михрабът е леко вдлъбната ниша, изградена във вътрешността на сградата, която отвън не се забелязва. (Certaines mosquées présentent de véritables absides, qui font partie de la conception même du bâtiment, p. ex. à Serres ou Štip : Kiel M., Studies on the Ottoman Architecture, 1990, plans en annexe du volume. Selon Evliya Çelebi, on se serait contenté d’adjoindre un mihrab à l’église de Štip.)При абсидата е обратно, тя е изпъкнала. Следователно, преобразяването на една джамия в църква, ще изисква добавянето на абсида, една относително лека промяна, която не влияе особено върху конструкцията на сградата.

   Едно съперничество, за което много малко знаем, е противопоставяло балканските християни и мюсюлмани във връзка с начина на архитектурната употреба на куполите. Балканската архитектура през ХІV – ХV век е изграждала куполи с малък диаметър, кацнали върху високи цилиндрични барабани, надупчени от високи тесни отвори. Османската архитектура, обратно, е възприела широкия и сплескан купол от епохата на византийския разцвет, първообраза на който дава „Света София” в Константинопол. Изглежда, през ХVІІІ век, османските власти забраняват строежа на широки куполи на християнските сгради. Тогава архитектите прибягват към неугледните, скрити под острия покрив на църквата куполи. Откриваме такива в църквите във Воскопожа, Южна Албания и в Западна Македония (Св. Йован Бигорски, Лазаропол и т.н). (À une période de relative tolérance envers la construction d’édifices religieux, entre 1856 et 1878, mais dans une région où la population musulmane était importante (autour de Razgrad en Bulgarie orientale), quatorze églises furent construites. Aucune d’entre elles n’a de coupole apparente, une seulement une coupole aveugle, solution architecturale rare dans la région : Ivanova E., Gančeva D., « Pravoslavni hramove, 2006.).   Отзвук от това архитектурно съперничество откриваме също така в новелата на Иво Андрич „Хора от Високо”, където православните християни от това малко босненско градче, се опитват след преминаването му под австро – унгарска власт по някакъв начин да приспособят купол към църква, който в действителност не е бил проектиран за нея. (Andrić I., L’éléphant du vizir, Paris, 1981). В случаите с преобразуваните в католически църкви джамии, изглежда, че външният купол е бил възприеман като чужд маркер за идентичност: в Дяково джамията на Хасан паша става църква на „Всички светии”крие купола си под покрива, разположен върху четири писти. (Hafizović F., « Vakufi… », 2000.).

   Призивът за молитва е една от точките, по които се сблъскват двете религии. Църквите, както православни, така и католически са подсигурени с камбани. Камбанарията е основополагащ елемент за една католическа църква, въпреки че в някои области като Далмация, нейните размери са свити максимално. В православния свят тя е пожелателна  и  потребността от нея може да се задоволи от една постройка от греди, отделена от църквата, в която да бъдат спуснати камбаните.

   Джамиите без изключение са снабдени с минаре, от височината на което, мюезинът (в наши дни заместен от високоговорители) пет пъти дневно отправя призив за молитва. То може да варира от най – бедния месджид в босненски квартал, снабден с малко нестабилна дървена наблюдателница, до Синята джамия( Султан Ахмед в Истанбул) с нейните шест фини каменни минарета. Във вълната на религиозно строителство, позната в Босна и Херцеговина от 1995 година насам, архитектите доказаха богато въображение при изграждането на минарета от различни материали и снабдени с произволен брой балкони (шерефи). Напомняме, че през османската епоха, единствено имперските джамии са имали право на три шерефа.

    Следователно, приспособленията за призив към молитва в двете религии са подобни, но не и еднакви. Ако сградата промени предпочитания култ, ще бъдат необходими корекции.

    Рядко, преобразуваните в джамии църкви съхраняват своите камбанарии. Това е особено явно в случая с Яйце, където църквата „Св. Мария”, превърната в „Сюлеймание” през 1528 година, запазва своята камбанария, чийто модел един високопоставен пътешественик забелязва в катедралата в Сплит ; под името „кула „Св. Лука” тя продължава да се издига и в наши дни встрани от развалините на църквата – джамия, която никога повече не беше възстановена. Църквата „Света Богородица Лжевишка” в Призрен е друг пример; когато тя е превърната в джамия през 1756 година, нейната камбанария е приспособена за часовникова кула; през 1912 година тя е върната на православното вероизповедание. Понякога, малък дял от мюсюлманското минаре е кацнал върху християнска сграда, като мюсюлмански придатък, който не крие своя хетерогенезис (Охрид, Фамагуста). Но най – често срещаното решение е добавяне на цилиндрично минаре странично към трансформираната църква, най – често в Югозапада (многобройни примери има в Истанбул, София, Солун и т.н.).

   В обратния случай, на преобразуването на джамията в църква, е лесно да се премахне минарето, външен елемент, долепен до конструкцията на сградата. Поради високата си и тънка структура, това е най – крехкият елемент от джамията, първият, който пострадва в случай на земетресение, или буря; подобно на камбанарията, минарето често пъти привлича мълнии. Поради тази причина, голяма част от изоставените джамии на Балканите, са отделени от своите минарета. По доста неразбираем начин едно единствено минаре е оцеляло в Егер в Унгария, след като самата джамия е била разрушена. Дали на това остатъчно минаре трябва да се приписва някаква трофейна стойност?

   Пътешествениците ни описват балканските градове от османската епоха, като осеяни с фини бели минарета, нещо, което би им придало, погледнато от далече и през чуждия поглед, един отпечатък, изпълнен с очарование. Тези видими маркери на градския пейзаж не са били по вкуса на немюсюлманите. В преходни периоди, християнският вандализъм приоритетно удря минаретата. ( Lory B., Le sort de l’héritage ottoman, 1985, p. 110‑111). В София, определена да стане столица на Княжество България, руските ракети се възползват  от една нощна буря, за да взривят повечето от тях; турското население тълкува това като знак на Божията воля, бележещ края на неговото доминиране върху града.(Mosolov, 1936, p. 27 ; Kanitz F., 1880, t. II, p. 227). Чешкият историк Константин Иречек си спомня за тези години на преход: „Трябваше да се види в София, с какъв ентусиазъм християните взривяваха до основи цели минарета от дърво, или тухли и ги събаряха с примки”(Jireček K., Das Fürstenthum…, 1891, p. 169. Le journal Vitoša du 20 juin 1879 signale un fait divers : « Georgi Filibeli, que les Sofiotes connaissent pour son art de faire tomber les minarets des mosquées vouées à la destruction pour des raisons d’intérêt public, alors qu’il accomplissait cette besogne hier sur un minaret est tombé en même temps que ce dernier et s’est tué ». On perçoit un certain frisson occulte : il s’agit bien d’une profanation ). Видимите минарета изчезват през ХХ век, когато развитието на строителството във височина, на многоетажни блокове със своята масовост потапя тънките бели моливи, наследени от османското минало.

ВЪТРЕШНИ И ВЪНШНИ УРЕДБИ

Вътрешната украса на едно молитвено място е лесно да бъде променена. В случая, когато една църква е преобразувана в джамия, един слой вар е достатъчен, за да покрие фреските, или мозайките. Същите ще останат съхранени в продължение на много столетия от разрухата на времето и от иновативните желания на духовенството. В „Карие ками” в Истанбул ( „Свети Спас” в Хора), мозайките бяха скрити, но декоративните мраморни кантове от по – долния регистър бяха оставени открити. Когато тези сгради се върнат на християнското вероизповедание е лесно да се премахне варта и да се открие отново първоначалната декорация. Понякога с разочарование установяваме, че за да се направи нов слой мазилка, старият е унищожен ( напр. „Света Богородица Левишка” в Призрен). Напомняме, че реставраторите все още не са открили средство да възстановяват слой от фрески без да разрушават това, което го покрива.   

  Една джамия, превърната в църква, бързо е замазвана; ако е необходимо и фреските ще бъдат спешно изографисани. Лесно е да бъдат пренесени на традиционните им места изображенията на Православието в османската архитектура: Христос Вседържител върху купола, евангелистите върху склоновете и т.н.

   По отношение на вътрешното обзавеждане, двете религии имат различни изисквания. Православните църкви разделят „Светая светих” от пространството, достъпно за вярващите, посредством иконостасна преграда. Изработена предимно от дърво, тази преграда лесно може да се премахне, ако църквата бъде преобразувана в джамия, и обратно да се постави, ако джамия бъде превърната в църква. 

  Мимбарът, който посреща проповедника по време на обедната петъчна молитва е основната част от мебелировката на една джамия. На Балканите, той основно е от дърво и е предмет на грижлива работа. В „Света София Охридска” има мраморни плочи от ниската част на иконостаса, които са вторично употребени за мимбара. Джамиите са подсигурени с килими. Евентуално православните църкви могат да бъдат снабдени с амвон, епископски трон, аналои за почитаните икони и тронове за възрастните хора. Цялата тази мебелировка е лесна за изтегляне.

  В по – представителните култови места е осигурено специално нощно осветително устройство, регистриращо малки разлики при християни и мюсюлмани. Това е голям метален кръг, спуснат от свода, към който са прикрепени кандила (полиелей). Понякога този кръг е украсен с щраусови яйца, донесени от поклонници в Мека, или Йерусалим, според случая. 

  Двете религии имат специално отношение към водата. Старохристиянските и църквите от епохата на византийския подем са били снабдени с допълнителна постройка, баптистерий. Той е подслонявал дълбок басейн, в който катехизираният е слизал с няколко крачки до пълно потапяне, за да се издигне след това към обновения живот. След като кръщаването на възрастни престава да бъде правило, този архитектурен детайл изчезва. За разлика от католическите църкви, където страничните параклиси са посветени изцяло на кръщенетата, православните църкви не вписват светостта на тайнството Кръщение в обособен сектор на църквата.

  В исляма водата играе изключително важна култова роля, защото, за да се осъществи молитвата в състояние на ритуална чистота, вярващият е необходимо да направи своите умивания. Това става извън молитвената зала, или близо до фонтан на открито, или в покрито място, прилепено към джамията. Понякога фонтанът за измиванията е украсен с водна струя (шадраван). Следователно, превръщането на една джамия в църква изисква незабавно водоснабдяване. Този аспект от хидроинженерството никога не е засяган в източниците, които успяхме да използваме.

   На последно място идват повърхностните уредби, на които вярващите отдават най – голямо значение. Касае се за присъствието на самия религиозен символ: кръст, или полумесец на най – високата точка на сградата. Друга точка върху която се концентрират съперничествата наличието, или липсата на камбани. Съперничеството около звуковия пейзаж в балканския град е с дълга продължителност. То се пробужда особено силно в пътеписа на арменеца Симеон тбер Леаци Замосаци през 1617 година; след като прекосява Балканите от Изток на Запад, от Истанбул до Сараево той достига до Сплит на венецианска територия: „След края на мъчителната карантина ни накараха да излезем и след като с мъка бяхме успели да проникнем в града видяхме една величествена каменна църква и камбанария  с големи и малки камбани, чийто сладък звук радва душата. На върха на църквата и камбанарията се издигаха големи позлатени кръстове. Тръгвайки от там ние не срещнахме повече мюсюлмани по турските закони, всички бяха християни. При тази гледка се зарадвахме и възстановихме, както духовните, така и физическите си сили, забравяйки за всички перипетии, мъки, страдания и трудности на пътуването”( D’après la traduction bulgare dans Armenski pătepisi za Balkanite XVII-­XIX v., Sofia, 1984, p. 36.).

  С настъпването на края на османското господство в Босна и Херцеговина, камбаните незабавно заемат отново звуковото пространство. Влизането на австро – унгарските войски в Сараево на 19 август 1878 година става на фона на звъна на камбаните на православната катедрала, открита през 1874 година, но чиито камбани доставени от Русия е трябвало да останат неми до този момент. Французинът Дьо Кекс от Сен Аймур връща посещение на архиепископ Стросмайер през май 1879 година, преди да отпътува за Босна: „ В момента на моето заминаване за Дякова, вестибюлът на епископския дворец беше пълен с красиви камбани, предназначени за паството му отвъд Сава, израз на щедростта на босненския епископ. Тази сляпа ревност към камбаната, която не е характерна за католиците, е споделяна от православните гърци; бях в Течани в деня на Успение Богородично и в продължение на един час имах удоволствието да чувам как попът яростно бие малката му камбана”. По далече сред католиците от Зеница: „При първа възможност, те са предприемали изграждане встрани от параклиса на масивна камбанария, от върха на която са спускали камбани, резултат от щедростта на архиепископ Стросмайер, епископът на Дякова, даряващи радост на сърцето. Какво благозвучие по време на пристигането на вярващите, някои от които идват пеша, а други върху малките си коне, които връзват около църквата в живописен пъзел”(Caix de Saint-­Aymour A., Les pays sud-­slaves…, 1883, p. 119‑120).

СМЯНА НА СОБСТВЕНОСТТА: ПРЕВРЪЩАНЕ НА ЦЪРКВАТА В ДЖАМИЯ

Доста слабо сме уведомени за начина, по който се е процедирало за приобщаване на свещена сграда от съперничещата религия.Превръщането на една църква в джамия най – често е свързано с правото на завоевателя. Християнските градове, които откажат да се подчинят доброволно след формално отправен им ултиматум са подлагани на плячкосване, робство и конфискация на църквите им.(Plusieurs exemples tirés de la chronique de Neşri et d’Evliya Çelebi chezPetrov P., Po sledite…, 1987, p. 103‑104). Разказът за влизането на Мехмед ІІ в „Света София” в Константинопол на 29 май 1453 година съставлява значителна част от хрониката на Турсун Бег:

„Най – напред той се качи тук и там, съзерцавайки многоетажните къщи и пазарите на този обширен и древен град, след това изрази желание да види църквата „Света София”, която е отражение на Рая,

Ако търсиш Рая, о Суфи,

Света София е най – близка до него”

В тази творба един майстор  отлично показва всички ресурси на архитектурната наука. Със своите полу - куполи, своите остри и тъпи ъгли, със своите несравними сводове, като арката, заключена от  пленителните вежди на красивите момичета, със своите орнаменти в медальони, този архитект е създал толкова обширно вътрешно пространство, което може да побере 50 000 души.

След като беше съзерцавал странните и великолепни картини по повърхността, господарят на света се удостоява да се изкачи до най – високия етаж, този на Христос, Божият Дух, Който се издигна до четвъртата небесна сфера.Започвайки от галериите, преминавайки през всяко ниво, той хвърляше по един поглед върху павирания с мрамор под и се изкачи към купола. Когато вижда разрушените пристройки на тази величествена сграда, той се замисля върху суетата и несериозността на този свят и за неговото окончателно унищожение. Тъгата нахлува в  сърцето му и той сладко промълвява, смиреното ми ухо ги долови и тези стихове остават завинаги издълбани върху сърцето ми:

„ Той  тъче платното си върху двореца на Косроес, паякът

и викът на кукумявката в замъка на Афрасйаб”(Cité d’après Lewis B., 1990, p. 17)

Естетическото общуване и възхищението от една култова сграда на противниковата религия може да се види именно тук.(La scène symétrique, si l’Histoire daignait être une œuvre d’art, aurait dû être l’entrée de Ferdinand de Bulgarie, le 27 mars 1913, dans le chef-d’œuvre de l’architecture ottomane, la Selimiye d’Edirne. Selon les dires du secrétaire de la légation française Émile Dard « … Ferdinand vint dans la vieille et fameuse mosquée de la ville pour passer la revue des trésors artistiques et archéologiques que ses armées avaient conquis. Mais un chat noir, effarouché par le bruit de la visite royale, courait sur le chemin du tsar bulgare. Le roi poussa un cri, couvrit ses yeux de sa main, et tandis qu’un homme de sa garde chassait le pauvre animal, dit « Alors, je perdrai Andrinople ! » : Hans Roger Madol, Ferdinand de Bulgarie, Paris, 1933 (version légèrement différente chez Stephen Constant, Foxy Ferdinand, London, 1979, p. 267). La symétrie entre 1453 et 1913 doit être nuancée ; si, dès avril 1913, il fut question de transformer la Selimiye en église (Filov B., Pătuvanija, 1993, p. 55), le tsar Ferdinand y était opposé : la grande scène dont il rêvait était son entrée solennelle à Sainte-­Sophie de Constantinople…)

На Балканите е познат и Солунският случай, при който в момента на завоеванието две църкви са били конфискувани от завоевателите. От друга страна, задържането на една църква в рамките на едно предосманско укрепление, показва, че самата крепост е капитулирала без съпротива по време на завоеванието (например в Берат, Арта, Янина, Мистра, Комотини ). Джамии, носещи името на Фетие (например в Щип, Бияч), или това на управляващия по време на завоеванието султан (като Сюлеймание в Яйце, издигната по на високо) са църкви, заграбени по време на завоеванието. Наблюдава се, че католическите църкви по – често са били конфискувани от православните: такъв е случаят в Хераклион (Кандия) през 1699 година(Greene M., A Shared World, 2000, p. 83).

Въпросът за превръщането на църквите в джамии по време на османското владичество е много по – сложен. Следователно, става въпрос за посегателства, мотивите за чиито решения е трудно да се установят. След завоеванието през 1430 година почти всички църкви в Солун остават под юрисдикцията на християнския култ: Св. Димитрий е превърната в джамия едва през 1492 г, Св. София през 1523 година, ротондата „Св. Георги” през 1589 година и т.н.

Австрийският посланик Корнелий  де Шепер през юли 1533 година информира, че църквата „Св. София” в София (завладяна през 1382 година) предизвиква ревността на мюсюлманите, поради размерите на купола си „с които хиляда джамии не биха могли да си съперничат”. Петнадесет години по – късно през 1548 година, Жак Гасо потвърждава, че „сега това е църква на турците”L’indication d’Anton Vrančić en 1553 est assez ambigüe, car il en parle comme d’un bâtiment désaffecté, mais apparemment encore en possession chrétienne.Nemski pătepisi za Balkanite XV-­XVI v., Sofia, 1979, p. 162, 186 ; Samardžić R,Beograd i Srbija…, 1961, p. 359). Следващите пътешественици говорят за това също, като за мюсюлманско култово място ( Лескалопие през 1574 г), или като за купчина камъни (Лейди Монтаг през 1717 г)! Може да се мисли, че в София, обичайната резиденция на бейлербея на Румелия, присъствието на един предосмански паметник с големи размери и разположен на малка височина би могъл да предизвика съперничество. Фактът, че в края на ХVІ век, сградата трябва да е била преустроена в джамия на Сиявуш паша, би ни препратил към уредбите, осъществени през епохата, когато този велик везир на султан Мурад ІІІ е бил бейлербей на Румелия.(Filov B., « Stari pametnici… », 1928, p. 46‑55 ; Cvetkova B., 1989, p. 81). От Стефан Герлах знаем, че ротондата „Св. Георги” е била превърната в джамия около 1538 година и сега е проектирана като Гюл Камизи.

  Вълни на местен фанатизъм са били поддържани от религиозни лидери. През 1580 година, според Евлия челеби, шейх Ортаси, снабден  с един ферман, мобилизира последователите си и предприема нападение срещу един манастир  в Солун, чиито монаси прогонва.(Evlija Čelebi, 1972, p. 188. D’autre part, les églises de la forteresse de Jannina furent confisquées en 1618, en représailles à l’insurrection menée par un évêque illuminé, Denys-­le-­Skylosophe (Kiel M., Art and Society, 1985, p. 173‑174) Дервишките ордени, и в частност този на бекташите, са имали голяма склонност да си възвърнат старите свещени места, допускайки да се направят някои отстъпки, като позволяването на смесен култ. Знаем също така, че манастирът „Св. Никола” близо до Брод в Македония е превърнат в Завие „Изир баба” между 1481 и 1544 година(Stojanovski A., 1989, p. 286‑292). Колко време тези сгради, наследени от християнството са оцелели в своя оригинален вид преди да бъдат възстановени и да придобият безспорно мюсюлмански облик, какъвто са имали през ХІХ век?

  Трудно е да се установи точната хронология на феномена, защото след преминаването на фазата на завоеванията, данните стават коренно различни. Често пъти, царуването на Селим І се цитира като период на напрежение между мюсюлманската власт и балканските християнски субекти; освен това, продължителното царуване на Сюлейман Великолепни не изглежда да е възприело коренно различно поведение. Обявяват периода между 1591 – 1592 година, като година 1000 според Хиджра. Годините между 1683 и 1699, когато за първи път Османската империя заема отбранителна позиция дали регистрират някакви изменения? Дали тогава заграбванията на църкви все още са продължавали? Най – късното свидетелство, което открихме, касаещо престижен архитектурен паметник, възлиза към 1756 година в Призрен (Света Богородица Лйевишка).(La date de transformation varie selon les ouvrages : au xvii^e siècle, selon Jevto Dedijer, Nova Srbija, 1913, p. 256 ; sous Mehmed II selon Džomba C., Blago na putevima Jugoslavije, 1983, p. 466). Изглежда, че освен узурпиране на църкви, което характеризира периодите, когато мюсюлманският елемент е в ситуация на непоклатимо превъзходство; тогава най – вероятно те са имали предимно наказателен характер, поне според възприятията на християните.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СОБСТВЕНОСТТА: ПРЕВРЪЩАНЕ НА ДЖАМИИТЕ В ЦЪРКВИ.

По време на християнската контраофанзива, започнала от края на ХVІІ век, възвръщането на превърнатите в джамии църкви към първоначалното им вероизповедание се е явявало като доказателство за това, че колкото по – кратка е османската власт, толкова по – лесно става това (само един век и половина в Унгария). Също така, там, където тази власт е била най – продължителна, в Тракия или в  Македония ( повече от пет столетия), християнският произход на една джамия остава забележим само по архитектурните маркери, а народният спомен заглъхва.

  От друга страна наблюдаваме, че на Балканите, християните, намиращи се в неблагоприятно положение, са изработили дискурс на виктимизация и през ХІХ век, когато етнорелигиозните претенции стават особено настъпателни, обявяват на всеослушание християнския произход на множество джамии. В Битоля (Манастир), където няма нито една стара църква, не се поколебават да обявят, че 7 от 37 – те градски джамии, са всъщност църкви, посветени на различни светци - покровители, според информаторите.(Šapkarev K., « Predanja za lica… », 1882, p. 209 ; Hadzivasiljević J., Grad Bitolj, 1911). В Ихтиман, Централна България, Иречек точно отбелязва, че сградата, за която се претендира от християните, че е стара църква е разположена според кибла(Jireček K., Pătuvanja, 1974, note p. 168‑169.). Този тип възражения  са разпространявани от първа ръка от патриоти, които обясняват, че тези джамии са били построени на мястото на разрушени преди това църкви, споменът за които според твърденията им, никога не е бил заличен в народната памет. Историкът констатира, че тези патриотарски претенции по никакъв начин не се вписват във фактите: те не са придружени от промяна в религиозните предпочитания, веднъж възстановена, християнската власт в областта си остава. В някои изключителни случаи, като например „Камизи имарет” в Охрид, са провеждани археологически разкопки, които извеждат на дневен ред основите на създадената през ІХ век от св. Климент Охридски църква: в края на ХХ век, разрушаването на джамия и препострояване на църква на нейно място представлява по скоро изключение(On pense aussi à l’église patriarcale de Tărnovo, remplacée par Hisar Camisi, dont on envisageait la transformation en église dès 1880 (Marica, 1^er juillet 1880, p. 7), mais qui ne sera reconstruite sous forme d’un temple patriotique que dans les années 1980. Dans un contexte beaucoup plus modeste, on sait que l’église de Vrebac, près de Gospić en Croatie, a été construite sur l’emplacement d’un ancienmescid (oratoire) (Stojanović L., Stari srpski zapisi, 1925, n° 8741).

  Предвид деликатните взаимоотношения между вероизповеданията в Босна и Херцеговина, австро – унгарската администрация се въздържа от предприемането всякакви мерки по възвръщане на места на култа. Така например, Биак е бившата католическа църква „Св. Антоний”, превърната във „Фети Камизи”, която си остава мюсюлманска забележителност, въпреки своя неоспоримо готически портал и голяма розетка.

  Реално, старите църкви са превръщани в джамии, но бидейки в руини по време на Освобождението, се превръщат най – общо в предмет на възстановяване и са връщани на християнското вероизповедание понякога със закъснение от по няколко десетилетия ( „Св. София” в София, осветена отново през 1900 година;  манастирът „Банйска” в северно Косово). Следователно, археологическият и исторически интерес към тях е важен мотив за тяхната реставрация.

  Присвояването от страна на християните на откровено признати като мюсюлмански култови сгради, поставя на вниманието ни най – разнообразни въпроси. На първо място, може да се наблюдава ситуацията на завоевание, когато внезапната промяна на властта, повлиява върху управлението на вероизповеданията. С цел да бъде утвърждавана новата християнска власт, или по – просто, при липса на достъпно култово място, джамиите са завземани от въоръжените сили. Когато през 1689 година, Лика и Крбава са завладени от австрийците, четири джамии са превърнати в църкви (Перушич, Билаш, Будак и Римник), обаче, част от мюсюлманското население прегръща католицизма (Omerbašić Š., Islam i muslimani, 2010, p. 248). Знаем също, че една джамия в Белград, след превземането й от сръбските бунтовници през 1807 година е превърната в църква, камбана е била спусната от минарето й.(Sreten Popović rapportant, en 1878, des souvenirs de jeunesse de sa mère :Putovanje po novoj Srbiji, 1950, p. 152 (en note)). След Руско – турската война от 1877 – 1878 година, християните в Ямбол се оказват без църква; те завладяват една джамия, но само временно.(Marica 27 mai 1880, 1^er août 1880) В Стара Загора, старата джамия, останала  сред малкото оцелели сгради след ужасния пожар през 1877 година, временно е използвана като църква.

  По време на Първата балканска война, джамиите са били използвани като църкви от българската армия, в Кавала, в Серес, в Йенисе Карасу (Filov B., Pătuvanja, 1993, p. 34, 40, 41. Ces églises sont toutes mises sous l’invocation de Saint-­Boris, en l’honneur du prince héritier, lequel est orthodoxe, à la différence de son père Ferdinand ; au mois d’août 1913, la mosquée de Yenice Karasu est déjà rendue au culte musulman (ibidem p. 102). В ритуален аспект, изглежда че ситуацията е опростена от факта, че православните капелани по селата са осигурени от един широк литургичен екип, който им позволява и да отбелязват честванията на открито. На 16 декември, цар Фердинанд присъства на богослужение в Драма, в старата църква „Света София”, която току що си беше възвърнала християнската идентичност(Filov B., Pătuvanja, 1993, p. 38 ; Kovačev St., Zapiski, 1992, p. 95) . В Солун едно своего рода състезание, визиращо вземането на надмощие над сакралните места в града противопоставя двете окупационни армии – българската и гръцката,  в ущърб на мюсюлманските убежища, които приютявят големите джамии, бивши църкви. През есента на 1913 година, албанска делегация идва в Австро – Унгария и обвинява гръцката армия в превръщането на манастирите на бекташите в християнски църкви.  Османското правителство след пораженията си през 1912 – 1913 година, полага усилия да съхрани статута на джамиите в изгубените земи. Гърция заявява, че ще проверява всички присвоени сгради, дали не са стари църкви; Сърбия свидетелства, че никоя джамия не е превърната в църква в нейните наскоро придобити територии.

  При успокояване на ситуацията могат да се откроят два случая; или бройката на мюсюлманите намалява и конкурентите свободно могат да разполагат с изоставените сгради, или се установява нов тип съжителство, с преимущество на християните над мюсюлманите. Първият случай е окупацията на пашалъка Белград от австрийците между 1718 и 1739 година; мюсюлманското население е екстрадирано, джамиите са монополизирани от католическите власти. Само четири от тях се дават на православните християни в Хасанпасашина паланка ( днес Смедеревска паланка), Грока, Парасин и Крагуевац. Православните в Чачак също успяват да получат една, изхождайки от факта, че това е древен манастир. Три малки камбани са спуснати от минарето на джамията Парасин(Popović D., Srbija i Beograd, 1950, p. 151. Selon d’autres sources, une mosquée de Smederevo aurait été transformée en église vers la même époque, cf.Djordjević T., 1984, p. 75). Всички тези сгради са били каменни. При възстановяването на мюсюлманската власт, те сигурно са били върнати на мюсюлманския култ. В области, останали през продължително време под хабсбургска власт, в Унгария и Словения са познати повече  примери на джамии, адаптирани в католически църкви. По идентичен начин, пишат, че руското завладяване на Бесарабия (1812 г.) е белязано от превръщането на джамии в църкви, особено тези на Исмаил (Cyrille A., De Paris à l’île des Serpents, Paris, 1876, p. 68. En dehors du cadre balkanique, en Crimée, cf. Kozelsky, Christianizing Crimea, 2010).

  В балканските страни, където едно декласирано мюсюлманско малцинство успява да  оцелее социално – политически, християнските власти рядко посягат към стари джамии за религиозни цели. Най – често са търсени начини за цялостно разрушаване на сгради, които са напомняли едно потискащо минало. Стотици от джамиите са ставали жертви на това вандалско отношение, понякога дейно ( оправдавано с градски регулационен план), друг път пасивно ( сградата се изоставя докато се срине). Балканските политически и интелектуални елити считат, че османската епоха не е създала никакво произведение с художествена стойност, изчезването на тези сгради не би следвало да се възприема, като някаква загуба. Устойчиви все още джамии са използвани, като складове, хранилища, печатници, затвори, музеи, библиотеки, театри и т.н., но не се засяга тяхната религиозна дейност. Православното духовенство строи стотици църкви, но не проявява никаква привързаност към османското наследство. Изключителен и ефектен случай е този с „Черната джамия” в София, построена през 1528 година от Мимар Синан , която много умело е била превърната в църква с добавянето на кула за камбанария, на четири малки ъглови купола, на двойни прозорци и на профили във византийски стил. Посветена на Седемте славянски Апостоли ( „Св. Седмочисленици”), тя е тържествено осветена на 9 август 1903 г., празника на св. Климент Охридски(Kalev D., 1979). Католическото духовенство, като че ли по – неохотно пристъпва към подобен род промени. Към настоящия момент на нашите изследвания, установяваме само тринадесет джамии, които да бъдат църкви в наши дни – три в Унгария ( Печ, Зигетвар), пет в Хърватска ( Дяково, Горяни, Ношице, Осижек, Клис), две в България ( София, Узунджово) и три в Гърция ( Кавала, Пилос, Родос).(Kiel M., « Osmanische Baudenkmäler », 1989, p. 74. Les ruines d’une mosquée, ultérieurement transformée en église, se trouvent au lieu-­dit Parthenion-­Kizele, commune de Zagliberion (Chalcidique), cf. Lefort J. (ed.),Paysages de Macédoine, 1986, p. 219)

КАКВО МИСЛЯТ ЗА ТОВА ВЯРВАЩИТЕ?   

От изследванията на Аслук битува идеята, че на Балканите едно свято място си е свято място, независимо от официалната господстваща религия.(Hasluck F.-­W., Christianity and Islam, 2000 (1^re éd. 1929) : la question des mosquées transformées en églises est abordée au chapitre 7). В действителност, многобройни практики и от двата вида са били наблюдавани в тази област. Това, въпреки всичко, не означава, че вярващите от различните вероизповедания не са правили разграничение между тези места. Как един мюсюлманин би се отнесъл към джамия, разкриваща гяурски произход? Как християните признават евхаристийното честване в стара джамия? Встъпителният ритуал (посвещение, първа молитва) достатъчен ли е за заличаване на първородния грях? Върху тези въпроси разполагаме само с откъслечна, често пъти противоречива информация.

  Според консула на Русия Ястребов:

„Всичките юначни хайдути от Херцеговина сред основните си аспирации за национално освобождение вместват също така и превръщането на джамиите в църкви, защото посочените джамии са произлезли от църкви”.

 Но в същия брой на списанието Н. Душич опровергава това твърдение:

„Това, което е казано за юначните херцеговински хайдути, основният мотив за чиято хайдушка дейност би бил превръщането на джамиите в църкви е грешно; защото добре се знае, че техният единствен и истински мотив е отмъщението срещу злодейците. И дори и да са искали да променят джамиите в църкви, на мен не ми е известно до днес да са превърнали дори едно единствено парче от джамия в църква”.

   Това е точка, върху която християнските борци изглежда държат да се разграничат от своите мюсюлмански противници. Идеята за симетрия между мюсюлманското поведение и християнското поведение не се харесва особено на последните.

  Според Жилфердинг, руски автор, изключително враждебно настроен към Османската империя, старата кралска фондация „Света Богородица Левишка”, станала джамия Джума джами би била непопулярно култово място сред мюсюлманите в Призрен през 1858 година.(Giljferding A., Putovanje, 1972, p. 188. Voir aussi Bašmakov A., Preko Crne Gore, 1996, p. 152‑153). Но Дедие, сръбски автор, голям патриот, потвърждава през 1913 година точно обратното, че това е често посещавано култово място, особено от мюсюлманите от сръбски произход. Вижда се, че всеки автор проектира върху сградата собствения си възглед за османското общество.

  В случая  с църквата на светите Седем Славянски  Апостоли  в София, може да се мисли, че в наше време 99 % от вярващите пренебрегват нейния мюсюлмански произход. Фактът, че подът й е бил застлан с паркет, нещо, което е необичайно за България, също подсилва нейния „европейски” аспект.

  През 1839 година, Матия Мажуранич отбелязва една джамия в Чачак, за която традицията твърди,  че е променяла седем пъти своята религиозна принадлежност ( по – горе видяхме, че 1718 и 1739 година бележат доказани промени на религиозната почит), но че би било опасно това да се обяви открито. (Mažuranić M., Pogled u Bosnu, 1842, p. 15, 26 ; voir aussi Miličević M.,Kraljevina Srbija, 1884, p. 676 ; Kanitz F., Das Königreich Serbien, 1904, p. 211).  Аналогична традиция касае и църквата „Св. Николай” в Ниш, която е трябвало да промени шест пъти своето култово предназначение: когато е била джамия, минарето й опасно се е наклонило и през 1877 година мюсюлманите е трябвало да кажат: „Знаем, че това молитвено място винаги отива към тези, на които Бог дава властта над Ниш; само това е справедливост, валях, то да се завърне към своята стара религия”(Miličević M., Kraljevina Srbija, 1884, op. cit., p. 104‑105). Традиции за минаретата, които не спирали да се разрушават, както и да не  съчетават кръста с полумесеца, за да ги помирят, съществуват във Враня (Южна Сърбия) и Суворово (Българска Добруджа).(Popović S., Putovanje, 1950, p. 484 ; Trankova D., Georgieff A, Matanov H, A Guide, 2011, p. 55)

  В балканските градове, построените кирпичени постройки са освен култови места, също така и места на паметта, независимо от това дали го искат или не. По този начин, в Ниш след 1878 година, „по случай превръщането на тази джамия в обновената църква „Св. Николай”, наскоро беше намерена каменна плоча с релефни надписи на славянски и гръцки езици, припомняща, че старата църква „Св. Николай” е съществувала още през първата половина на ХVІІІ век”. (D. Milutinović, M. Valtrović, 1880, p. 441). По подобен начин, царският надпис на Иван Владислав, датиран от 1016 година беше „преоткрит” през 1956 година, по време на събарянето на най – старата джамия в Битоля; вторичното използване на стари материали е било практикувано и през османската, както и през другите епохи; но един надпис с толкова високо „патриотично” съдържание да бъде преоткрит точно в  джамия, нещо което до тогава не е наблюдавано, не може да не породи известни съмнения, относно неговата автентичност. Една повтаряща се тема на балканския национален дискурс е тази, че автохтонните мюсюлмани са били пазителите, понякога несъзнателни, на предосманската памет, която имперската власт е полагала усилия да изтрие сред немюсюлмани.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

В светлината на това, което току що изложихме, какво би трябвало да се мисли за понятието архитектурно културно наследство? Изглежда, че то е скорошно и се появява само няколко десетилетия след достъпа на отделните балкански държави до автономията/ независимостта. Но дали това е достатъчно за да подтикне към по – нататъшно развитие региона преди ХХ век? С изключение на средиземноморските и карстови зони, където човешката дейност е свила околната среда, народната архитектура е запазила кирпиченото строителство до Първата световна война. Каменното строителство остава изключително рядко. Лекотата на строежите, лесно възстановяващи се след опустошенията на войните и катастрофалните пожари, е може би един от ключовете за балканската гъвкавост през вековете. Практически единствено сакралната архитектура ( и няколко моста, или защитни кули) са били от твърд материал, камък, или тухла и са се противопоставили по – добре на изпитанията на историята. Тази скъпоценна архитектура заслужаваше да бъде съхранена след една промяна на властта. Прагматизмът надделя над всяко друго идеологическо схващане. ХХ век с новите си архитектурни възможности ( развитие на тухларството, използването на армирания бетон) промени практиките и възгледите за древните строежи. Новото строителство стана лесно осъществима цел. Също толкова прозаично би могло да ни изглежда, струва ми се, както да речем последната дума на историята.