I. Укреплението
Бяхме пет месеца в онова укрепление и нямаше изгледи да ни сменят. Нашите предшественици бяха тук на гарнизон година и половина. Помня ги свирепи и брадати, с измачкани униформи, гледащи със злоба чистите ни и усмихнати лица. Казах на Педро Нунес, ефрейтора:
- Паднахме в пещера като от Робинзон.
Сержантът, който ми предаде поста, се сбогува с мен със следната ирония:
- Успех, друже. Малко е скучно, особено за един наемник. Нещо като да си жив натикан в ковчег.
«Какъв простак!» си помислих. Не можех да разбера думите му. Защото тогава идвах от Тетуан, град, повече на любов, отколкото на война, и носех през рамо въздишките на жени от три раси. Войниците от 78-ми батальон на Инфантерия[1] не бяхме изстрадали все още нито операцията, нито нахлуването през портите на града. Нашият героизъм не беше имал повод да се прояви повече от това да предизвикаме брожения по балконите на Суека, се беше простирал само до това да предизвикаме брожения по балконите на Суека, сред пълчищата ...