I. Укреплението
Бяхме пет месеца в онова укрепление и нямаше изгледи да ни сменят. Нашите предшественици бяха тук на гарнизон година и половина. Помня ги свирепи и брадати, с измачкани униформи, гледащи със злоба чистите ни и усмихнати лица. Казах на Педро Нунес, ефрейтора:
- Паднахме в пещера като от Робинзон.
Сержантът, който ми предаде поста, се сбогува с мен със следната ирония:
- Успех, друже. Малко е скучно, особено за един наемник. Нещо като да си жив натикан в ковчег.
«Какъв простак!» си помислих. Не можех да разбера думите му. Защото тогава идвах от Тетуан, град, повече на любов, отколкото на война, и носех през рамо въздишките на жени от три раси. Войниците от 78-ми батальон на Инфантерия[1] не бяхме изстрадали все още нито операцията, нито нахлуването през портите на града. Нашият героизъм не беше имал повод да се прояви повече от това да предизвикаме брожения по балконите на Суека, се беше простирал само до това да предизвикаме брожения по балконите на Суека, сред пълчищата влюбени еврейки, както и да дебнем от покривите на арабския квартал, където, по залез, жените на търговците играеха на нотариусите. Когато нашият батальон беше разпределен на отбранителната линия при Бени Арос[2], а мен, заедно с още 20 мъже, изпратиха в едно укрепление, се зарадвах, защото най-накрая отивах да изживея трудното битие на войната.
Признавам, че по онова време, младостта ми беше леко арогантна. Армията не ми допадаше; нервите ми, на фона на безразсъдните ми постъпки, бяха като повод с кучета, труден за овладяване дори под звука на ловджийски рог. Дразнеха ме вечеринките пред крепостта, сред фламенко напеви и шалове с ресни, както и надменността на някои младши лейтенанти, които тракаха с ордените си при нощните им разходки на площад „Испания“.
Затова сбогуването на сержанта ме подразни. Казах на Педро Нунес, бъдещ инженер и вратар на един футболен отбор:
- Тези нещастници си мислят, че ще ни изплашат. На мен ми е все тая дали ще съм тук шест месеца или две години. И, освен това, тръгвам срещу куршумите с голи гърди.
Но след петнайсетина дни вече не се осмелявах да говоря по този начин. Беше прекалено скучно. Войниците прекарваха часове в игра на карти, насядали върху износените рогозки. В началото исках да се измъкна. Нямайки все още военен дух, не ми изглеждаше разумно да скърша настроението в базата по този начин. Педро Нунес, който играеше най-много от всички, взе страната на войниците:
- Момче започна-, Какво ще правим? Това е някакво мъчение. Никой не ни атакува.
В крайна сметка поддадох. Разхождайки се из тесня двор, усещах бавния и тягостен ход на дните, нещо като камилско дефиле. Самият аз, от койката си, един ден пуснах монета насред веселия унес на играта:
- Две песети на това асо.
Разбира се, че ги загубих. Приходите на отряда се увеличаваха всяка изминала седмица, с пристигането на конвоите; но се предаваха целокупно от един играч на друг, според това на у кого беше късметът. Това ми даде, за първи път, относителна идея за социалната икономика. Имаше един войник от Страната на Баските, който винаги печелеше; но, тъй като даваше заеми на останалите, дисбалансът, предизвикан от хазарта, се притъпяваше. Тогава си помислих, че в цялата добре устроена република, лихварят е незаменим, както и че е необходимо да бъде мамен.
Въпреки това, играта не ни стигаше. С всеки изминал ден заприличвахме все повече на стадо говеда, прибрано в заслон до някой хълм. Малко по малко, войниците забравяха какво е да се шегуват помежду си, и вече беше рядкост да се чуе смях в онази ракета. Започваше да ме обезпокоява безропотното отношение на караулните след обстрела с камъни през амбразурите; защото мислех за негодуванието на онези млади души, затворени с месеци на няколко квадрата. Когато конвоите пристигаха, трябваше да браня повече пощата, отколкото пакетите с провизии. Войниците се нахвърляха гладни на ръката ми, която грабеше писма и вестници.
- Имаш вид на звероукротител, който хвърля храна на чакалите – ми казваше Педро Нунес.
Чакалите придобиваха човешки облик в мига, в който се доберяха до писмо или вестник, след което напълно обзети потъваха в някой ъгъл. Тези, които не получаваха кореспонденция ме гледаха недоверчиво и с очи търсеха из вестниците, които носех. Трябваше да им обещая по едно списание или вестник, за да поуспокоя нетърпението им.
Без да осъзнаваме, всеки ден ни превръщаше в онези косматите, които бяхме заместили. Бяхме тяхна репродукция и сходството ни беше като на ходещи трупове, задвижвани от някакъв тъмен механизъм. Врагът не беше долу, в лагера, който изглеждаше като зелено кълбо прежда между два оголени хълма. Врагът ходеше посред нас, обут в тишина, обвит в неуловимия воал на раздразнението.
Понякога нощем, патронът на някой пако[3] се забиваше в барикадата. Посрещахме го с ликуване, като щастлив призив на барабан, чакащи атака, която би променила, макар и трагично, нашата съдба. Но не се стигаше до там. Доставях провизии на войниците през бойниците и се развличах с раздаването на заповеди за една предполагаема битка, която така и не идваше. Сякаш маврите искаха да ни измъчват с монотонност. След два часа чакане се изморих и, изпълнен с яд, наредих да се даде залп. Като че ли щях да раня в мрачния корем, иначе спокойната мароканска нощ.
Една неделя ми се разболя един войник. Беше рус и плах, и винаги говореше тихо. По професия беше дървосекач в една галисийска планина. Една вечер, разхождайки се в огражденията, ми разказваше за занаята си, за дългата планина, в която сечеше кестени и брези, за златната роса на дървесината, която падала на раменете му като мантия. С ефрейтора видяхме как термометърът продължаваше да показва 40 градуса. В чантата с лекарства имаше само хинин, и това му дадохме.
На следващия ден треската продължаваше. Беше един много дъждовен февруари. Не можехме да използваме хелиографа[4], за да осведомим главното управление. Напразно сигнализирах със знамена. Оставаха пет дни до пристигането на конвоя и се страхувах, че войникът щеше да почине там, на моето легло, в мъгла от делириум.
Прекарвах часовете си в двора на укреплението, търсейки сред гъстотата на облаците малко слънце за моите огледала. Напразно махах със знамената до разкървавяване на ръцете ми. Молехме небето за проблясък, светлинно намигване, за спасяването на един живот.
Но войникът, в миговете на съзнание, се усмихваше. Усмихваше се, защото Педро Нунес му казваше:
- Скоро ще те водят към болницата.
Друг войник подчертаваше със завист:
- Към болницата! Там, където човек е добре!
Предпочитаха болестта; аз мисля, че предпочитаха смъртта.
Най-накрая, в денят преди пристигането на конвоя, слънцето изгря. Побързах да го уловя в хелиографа и да напиша със светлинната азбука известие от сенки.
Вечерта се появи конвоят с лекаря. Болният закрачи усмихнат към болницата. Мисля, че от там се отправи към гробището. Но в моето укрепление не можеше да умре, защото, макар да беше ковчег, не беше ковчег на мъртъвци.
Една жена. Моите двадесет и две години викаха в хор по прекрасното й отсъствие. В моят живот имаше кратка еротична биография. Но самотата в отряда показваше отминалите ми любови като на длан. Паметта ми беше като полуотворена врата, през която аз, с потайно удоволствие наблюдавах една среща, едно очакване, една незаконна идилия. Този ненаситен мъж, който заговорничи срещу моята сериозност и ме издебва, когато някоя жена минава покрай мен, беше този, чиято ненужна плът бродеше из укреплението. По този тунел от спомени ме навестяваха вечерите като от филм, мъждукащите нощи с аромат на върбинка и щастливите обеди на плажа. Плажните шапки хвърчаха с юлския вятър, а карнавалните маски биваха попарвани при досега си със сланата. Моят подсъзнателен гост денем и нощем излагаше пред очите ми жива картина от сладострастия, чувствени фантазии и неумолимата си мания.
Не бях сам в това. По заник, войниците дружно водеха непристойни разговори, които улавях, минавайки покрай тях, леко засрамен от чутото.
- Защото жената на лейтенанта…
- Беше луда, луда…
Само буйната младост на Нунес се отличаваше там. Аз отивах при тях да се лекувам с ученическите му шеги, с носталгията по гимнастиката и алпинизма, като болен гражданин, който отива в планината за глътка свеж въздух.
Разнообразявах се с наблюдения с полевия бинокъл върху близкия лагер, който ми даваше подчертано усещане за споделеност, за социален макрокосмос, нещо което не можех да придобия във военния режим, в който се намирах. Обективът ми шпионираше отрано през една отворения капак на една амбразура. Бедуинският стан беше заровен в една пропаст и трябваше да чакам да го видя, докато слънцето не изгореше мрежите на мъглата. Тогава там, като от магическите фенери[5], се появяваха арабката с магаренцето и мавъра с Ремингтона[6], кактусът и кравата, полюшването на дима над сивата барака.
Търсех жената. Понякога, един бял силует се мъжделееше между смокиновите дървета и предизвикваше в мен чудновато терзание, нежната носталгия по секса. Какъв вид емоция беше онази, която насред пустошта ме свързваше с това всеобщо мъчение? Там се разпознавах. Аз бях същият като от оживената улица, между звънци и клаксони, чаках момичето от канцеларията или дансинга. Аз бях корабокрушенецът на тротоарния плаж, с погледите на светли момичета заплетени като хлъзгави водорасли в ръката ми, събрани от океана на столовата на някой хотел. Тогавашното страдание, видяно през обектива на бинокъла, търсещ на разстояние четири километра една арабка, беше същото, което ме тормозеше и в градската джунгла.
Единственият ни посетител, освен конвоя, беше една мароканка на около петнайсет години, която продаваше бодливи круши, яйца и кокошки.
- Как се казваш, момиче?
- Айша.
Беше малка и слаба, с крака на хрътка. Единственото й прекрасно нещо беше устата. Една голяма, месеста и весела уста, винаги с усмивка с форма на бадем между устните.
- Маври! Маври!
Войниците викаха като рояк, надвиснал над оградата. Трябваше да ги възпирам.
- Назад! Назад! Всички вътре!
Тогава тя вадеше от кошницата яйца и бодливи круши и ми ги предлагаше в мръсната си и загрубяла ръка. Аз, на шега, й показвах медни монети; но тя ги отхвърляше с мръщене, докато не заблестяха сребърните. Понякога се заглеждах внимателно и ми се струваше, че в онези очи виждах блясъка на влечуго в мрака на нощта. Когато се случеше да се докосна до напуканата кожа на ръката й се разпалвах и чувствена лудост изостряше нервите ми. Тогава я оставях да си отиде и й обръщах гръб, за да се отскубна напълно от погледа й.
Веднъж по залез, когато вече бяхме затворили оградата, Педро Нунес дойде да ми каже:
- Караулният казва, че арабката е там.
- По това време?!
- Мисля, че трябва да я отпратим. Тези хора…
- Не каза ли какво иска?
- Помоли да те уведомя.
- Отивам да видя.
- Не излизай, чуваш ли? Би било лудост.
- Ами! Сигурно й трябват пари.
Излязох на двора. Айша беше там, зад оградата, усмихната, с кошницата си в ръка.
- Какво искаш по това време?
- Смокини.
- Не е сега време да ги носиш.
Имаше изражение, нещо между безутешно и смирено, което ме омилостиви. И усетих както никога преди това, желание за жена, едно тъмно и чувствено напрежение. Бялата фигура на Айша беше като притисната между последните светлини на вечерта и първите сенки на нощта. Отворих оградата.
- Да видим какво носиш.
Айша извика, не знам дали от болка или от радост. Стана толкова бързо, че и най-кратките изречения са твърде дълги, за да го разкажат. Един постови извика:
- Сержант, маврите!
Прозвучаха изстрели от лявата ми страна и се хвърлих на земята, държейки арабката за дрехата. Проснах я до вратата на укреплението и там ме раниха. Педро Нунес ни грабна и двамата, когато маврите вече скачаха по оградата и стреляха. Беше борба на живот и смърт, четиричасова борба, в която врагът ни обстрелваше през амбразурите. Но не бяха много, не повече от петдесетина. Самият аз превързах Айша и я захвърлих в един ъгъл, докато Педро Нунес ни прикриваше.
Раната не ме болеше и можех да стрелям още доста време от мястото на един загинал войник.
Около полунощ маврите се оттеглиха. Около полунощ маврите се оттеглиха. Изглеждаше, че нямаха много муниции и искаха да ни дойдат изневиделица. Педро Нунес ме превърза, когато вече силите не ми стигаха. Загиналите бяха четирима, а други трима бяха ранени. Почти бяхме забравили Айша, която беше стоеше в ъгъла като пленница. Доближих се до нея и, на светлината на една кибритена клечка, видях очите й, студени и спокойни. Вече я нямаше бадемовата усмивка на уста. Исках да я убия на място със собствените си ръце. Но извиках към другите войници:
- Никой да не я докосва. Тя е пленница и трябва да се държим добре с нея.
На следващия ден, след като уведомили главното управление за атаката, повиках Педро Нунес:
- Сигурно имам треска. Действително, 39 и нещо. Ами арабката?
- Там е; като да не е направила нищо. Какво ще правим с нея?
Повдигнах рамене. Аз самият не знаех.
- Трябваше да я застреляме казах без много убеждение.
- Това казват и войниците. Цяла нощ говорят за това как да я убият.
Помислих си за онези несретни петнайсет години, за онази сладка усмивка; но и за единствения по рода си героизъм.
- Помогна на своите.
Педро Нунес се ядоса:
- Все още я защитаваш?! Имаш ли право?
- От къде да знам… Доведи я.
Дойде с вързани ръце и ме погледна безразлично. Получих прилив на ярост, обидих я, проклех я, исках да хвърля вързоп с вестници по главата й. Но си замълчах отново, с чувствената мисъл от предходния ден на ум, която този път падаше в съзнанието ми като камък върху кристална повърхност.
- И какво ще постигнем със смъртта й, Педро?
- Наказание, например.
- Едно момиче на петнайсет!
- Няма да се издължи със смъртта си. Там лежат четирима войници, които тя уби. Ще я предам на капитана.
Имахме дълъг спор. Накрая, Педро Нунес ме заплаши:
- Ако я освободиш, ще си понесеш последствията!
- Аз командвам. Давай, освободи я!
Педро Нунес, пребледнял, я развърза. Аз станах с усилие и я хванах под ръка.
- Вън! Към лагера!
Между войниците, които станаха свидетели на тази сцена, се надигна ропот. Обърнах се към тях:
- Кой възразява? Кой нарежда тук?
Замълчаха. Избутах арабката към вратата, а тя ме изгледа със същата студенина. С бавни стъпки излезе от укреплението. Гледах я да си тръгва, без да бърза или да обърне глава, по пътя към лагера.
Тогава се проснах на походното легло. Раната много ме болеше.
[1] Един от батальоните, сформиран през 1921 и състоящ се от войници от Хихон, сред които е и авторът. След като се аклиматизират в Севиля, са изпратени в Сеута и Тетуан, градове в Мароко.
[2] Марокански лагер, срещу който испанската армия провежда военна операция през 1921-22г.
[3] Прякор, използван от испанските войници, за да нарекат мароканец, който стреля по тях от засада, сам без подкрепление.
[4] Уред за сигнализиране чрез Слънцето.
[5] Устройство, наподобяващо проектор, станало популярно през XIX век, с което на децата са били показвани образователни картинки, както и изображения на приказни герои.
[6] Пехотна пушка, създадена от Елифалет Ремингтън през 1816г. и носеща неговото име.
El Blocao, José Díaz Fernández
Llevábamos cinco meses en aquel blocao y no teníamos esperanzas de relevo. Nuestros
antecesores habían guarnecido la posición año y medio. Los recuerdo feroces y
barbudos, con sus uniformes desgarrados, mirando de reojo, con cierto rencor, nuestros
rostros limpios y sonrientes. Yo le dije a Pedro Núñez, el cabo:
—Hemos caído en una cueva de Robinsones.
El sargento que me hizo entrega del puesto se despidió de mí con ironías como
ésta:
—Buena suerte, compañero. Esto es un poco aburrido, sobre todo para un cuota.
Algo así como estar vivo y metido en una caja de muerto.
«¡Qué bárbaro!», pensé. No podía comprender sus palabras. Porque entonces iba
yo de Tetuán, ciudad de amor más que de guerra, y llevaba en mi hombro suspiros
de las mujeres de tres razas. Los expedicionarios del 78 de Infantería no habíamos sufrido
todavía la campaña ni traspasado las puertas de la ciudad. Nuestro heroísmo no
había tenido ocasión de manifestarse más que escalando balcones en la Sueca, jaulas
de hebreas enamoradas, y acechando las azoteas del barrio moro, por donde al atardecer
jugaban las mujeres de los babucheros y los notarios. Cuando a nuestro batallón
lo distribuyeron por las avanzadas de Beni Arós, y a mí me destinaron, con veinte
hombres, a un blocao, yo me alegré, porque iba, al fin, a vivir la existencia difícil
de la guerra.
Confieso que en aquel tiempo mi juventud era un tanto presuntuosa. No me gustaba
la milicia; pero mis nervios, ante los actos que juzgaba comprometidos, eran como
una traílla de perros difícil de sujetar bajo la voz del cuerno de caza. Me fastidiaban
las veladas de la alcazaba, entre cante jondo y mantones de flecos, tanto como la
jactancia de algunos alféreces, que hacían sonar sus cruces de guerra en el paseo nocturno
de la plaza de España.
Por eso la despedida del sargento me irritó. Se lo dije a Pedro Núñez, futuro ingeniero
y goal-keeper de un equipo de fútbol:
—Estos desgraciados creen que nos asustan. A mí me tiene sin cuidado estar aquí
seis meses o dos años. Y, además, tengo ganas de andar a tiros.
Pero a los quince días ya no me atrevía a hablar así. Era demasiado aburrido. Los
soldados se pasaban las horas sobre las escuálidas colchonetas, jugando a los naipes.
Al principio, yo quise evitarlo. Aun careciendo de espíritu militar, no me parecía razonable
quebrantar de aquel modo la moral cuartelera. Pedro Núñez, que jugaba más
que nadie, se puso de parte de los soldados.
—Chico —me dijo—, ¿qué vamos a hacer si no? Esto es un suplicio. Ni siquiera
nos atacan.
Al fin consentí. Paseando por el estrecho recinto sentía el paso lento y penoso de
los días, como un desfile de dromedarios. Yo mismo, desde mi catre, lancé un día una
moneda entre la alegre estupefacción de la partida:
—Dos pesetas a ese as.
Las perdí, por cierto. Los haberes del destacamento aumentaban cada semana, a
medida que llegaban los convoyes; pero iban íntegros de un jugador a otro, según variaba
la suerte. Aquello me dio, por primera vez, una idea aproximada de la economía
social. Había un soldado vasco que ganaba siempre; pero como hacía préstamos
a los restantes, el desequilibrio del azar desaparecía. Pensé entonces que en toda república
bien ordenada el prestamista es insustituible. Pero pensé también en la necesidad
de engañarle.
El juego no bastaba, sin embargo. Cada día éramos más un rebaño de bestezuelas
resignadas en el refugio de una colina. Poco a poco, los soldados se iban olvidando
de retozar entre sí, y ya era raro oír allí dentro el cohete de una risa. Llegaba
a inquietarme la actitud inmóvil de los centinelas tras la herida de piedra de las aspilleras,
porque pensaba en la insurrección de aquellas almas jóvenes recluidas durante
meses enteros en unos metros cuadrados de barraca. Cuando llegaban los convoyes,
yo tenía que vigilar más los paquetes de correo que los envoltorios de víveres.
Los soldados se abalanzaban, hambrientos, sobre mi mano, que empuñaba cartas y
periódicos.
—Tienes gesto de domador que reparte comida a los chacales —me decía Pedro
Núñez.
[10] EL BLOCAO
Los chacales se humanizaban enseguida con una carta o un rollo de periódicos,
devorados después con avidez en un rincón. Los que no recibían correspondencia me
miraban recelosamente y escarbaban con los ojos mis periódicos. Tenía que prometerles
una revista o un diario para calmar un poco su impaciencia.
Sin darnos cuenta, cada día nos parecíamos más a aquellos peludos a quienes habíamos
sustituido. Éramos como una reproducción de ellos mismos, y nuestra semejanza
era una semejanza de cadáveres verticales movidos por un oscuro mecanismo.
El enemigo no estaba abajo, en la cabila, que parecía una vedija verde entre las calaveras
mondadas de dos lomas. El enemigo andaba por entre nosotros, calzado de silencio,
envuelto en el velo impalpable del fastidio.
Alguna noche, el proyectil de un paco venía a clavarse en el parapeto. Lo recibíamos
con júbilo, como una llamada alegre de tambor, esperando un ataque que hiciera
cambiar, aunque fuera trágicamente, nuestra suerte. Pero no pasaba de ahí. Yo distribuía
a los soldados por las troneras y me complacía en darles órdenes para una
supuesta lucha, una lucha que no llegaba nunca. Dijérase que los moros preferían para
nosotros el martirio de la monotonía. A las dos horas de esperarlos, yo me cansaba,
y, lleno de rabia, mandaba hacer una descarga cerrada.
Como si quisiera herir, en su vientre sombrío, a la tranquila noche marroquí.
Un domingo se me puso enfermo un soldado. Era rubio y tímido y hablaba siempre
en voz baja. Tenía el oficio de aserrador en su montaña gallega. Una tarde, paseando
por el recinto, me había hablado de su oficio, de su larga sierra que mutilaba
castaños y abedules, del rocío dorado de la madera, que le caía sobre los hombros como
un manto. El cabo y yo vimos cómo el termómetro señalaba horas después los 40
grados. En la bolsa de curación no había más que quinina, y le dimos quinina.
Al día siguiente, la fiebre alta continuaba. Era en febrero y llovía mucho. No podíamos,
pues, utilizar el heliógrafo para avisar al campamento general. En vano hice
funcionar el telégrafo de banderas. Faltaban cinco días para la llegada del convoy, y
yo temía que el soldado se me muriese allí, sobre mi catre, entre la niebla del delirio.
Me pasaba las horas en la explanada del blocao, buscando entre la espesura de las
nubes un poco de sol para mis espejos. En vano sangraban en mis manos las banderas
de señales. Pedíamos al cielo un resplandor, un guiño de luz para salvar una vida.
JOSÉ DÍAZ FERNÁNDEZ [11]
Pero el soldado, en sus momentos de lucidez, sonreía. Sonreía porque Pedro Núñez
le anunciaba:
—Pronto te llevarán al hospital.
Otro soldado subrayaba, con envidia:
—¡Al hospital! Allí sí que se está bien.
Preferían la enfermedad; yo creo que preferían la muerte.
Por fin, el jueves, la víspera del convoy, hizo sol. Me apresuré a captarlo en el heliógrafo
y escribir con alfabeto de luz un aviso de sombras.
Por la tarde se presentó un convoy con el médico. El enfermo marchó en una artola,
sonriendo, hacia el hospital. Creo que salió de allí para el cementerio. Pero en mi
blocao no podía morir, porque, aun siendo un ataúd, no era un ataúd de muertos.
Una mujer. Mis veintidós años vociferaban en coro la preciosa ausencia. En mi vida
había una breve biografía erótica. Pero aquella soledad del destacamento señalaba
mis amores pasados como un campo sin árboles. Mi memoria era una puerta entreabierta
por donde yo, con sigilosa complacencia, observaba una cita, una espera,
un idilio ilegal. Este hombre voraz que va conmigo, este que conspira contra mi seriedad
y me denuncia inopinadamente cuando una mujer pasa por mi lado, era el que
paseaba su carne inútil alrededor del blocao. Por ese túnel del recuerdo llegaban las
tardes de cinematógrafo, las rutilantes noches de verbena, los alegres mediodías de la
playa. Volaban las pamelas en el viento de julio y ardían los disfraces de un baile bajo
el esmeril de la helada. Mi huésped subconsciente colocaba a todas horas delante
de mis ojos su retablo de delicias, su sensual fantasmagoría, su implacable obsesión.
Y no era yo solo. Al atardecer, los soldados, en corro, sostenían diálogos obscenos,
que yo sorprendía al pasar, un poco avergonzado de la coincidencia.
—Porque la mujer del teniente…
—Estaba loca, loca…
Sólo la saludable juventud de Pedro Núñez se salvaba allí. Yo iba a curarme en sus
anécdotas estudiantiles, en sus nostalgias de gimnasio y alpinismo, como un enfermo
urbano que sale al aire de la sierra.
Una de mis distracciones era observar, con el anteojo de campaña, la cabila vecina.
La cabila me daba una acentuada sensación de vida en común, de macrocosmos
[12] EL BLOCAO
social, que no podía obtener del régimen militar de mi puesto. Desde muy temprano,
mi lente acechaba por el párpado abierto de una aspillera. El aduar estaba sumergido
en un barranco y tenía que esperar, para verlo, a que el sol quemase las telas
de la niebla. Entonces aparecían allá abajo, como en las linternas mágicas de los
niños, la mora del pollino y el moro del Rémington, la chumbera y la vaca, el columpio
del humo sobre la choza gris.
Buscaba a la mujer. A veces, una silueta blanca que se evaporaba con frecuencia entre
las higueras hacía fluir en mí una rara congoja, la tierna congoja del sexo. ¿Qué clase
de emoción era aquélla que en medio del campo solitario me ponía en contacto con
la inquietud universal? Allí me reconocía. Yo era el mismo que en una calle civilizada,
entre la orquesta de los timbres y las bocinas, esperaba a la muchacha del escritorio o
del dancing. Yo era el náufrago en el arenal de la acera, con mi alga rubia y escurridiza
en el brazo, cogida en el océano de un comedor de hotel. Y aquel sufrimiento de entonces,
tras el tubo del anteojo, buscando a cuatro kilómetros de distancia el lienzo tosco
de una mora, era el mismo que me había turbado en la selva de una gran ciudad.
Nuestra única visita, aparte del convoy, era una mora de apenas quince años, que
nos vendía higos chumbos, huevos y gallinas.
—¿Cómo te llamas, morita?
—Aixa.
Era delgada y menuda, con piernas de galgo. Lo único que tenía hermoso era la
boca. Una boca grande, frutal y alegre, siempre con la almendra de una sonrisa entre
los labios.
—¡Paisa! ¡Paisa!
Chillaba como un pajarraco cuando, al verla, la tromba de soldados se derrumbaba
sobre la alambrada. Yo tenía que detenerlos:
—¡Atrás! ¡Atrás! Todo el mundo adentro.
Ella entonces sacaba de entre la paja de la canasta los huevos y los higos y me los
ofrecía en su mano sucia y dura. Yo, en broma, le iba enseñando monedas de cobre;
pero ella las rechazaba con un mohín hasta que veía brillar las piezas de plata. A veces,
se me quedaba mirando con fijeza, y a mí me parecía ver en aquellos ojos el brillo
de un reptil en el fondo de la noche. Pero en alguna ocasión el contacto con la
JOSÉ DÍAZ FERNÁNDEZ [13]
piel áspera de su mano me enardecía, y cierta furia sensual desesperaba mis nervios.
Entonces la dejaba marchar y le volvía la espalda para desengancharme definitivamente
de su mirada.
Un anochecer, cuando ya habíamos cerrado la alambrada, Pedro Núñez vino a
avisarme:
—El centinela dice que ahí está la morita.
—¡A estas horas!
—Yo creo que debemos decirle que se vaya. Porque esta gente…
—¿No ha dicho qué quiere?
—Ha pedido que te avise.
—Voy a ver.
—No salgas, ¿eh? Sería una imprudencia.
—¡Bah! Tendrá falta de dinero.
Salí al recinto. Aixa estaba allí, tras los alambres, sonriente, con su canasta en la mano.
—¿Qué quieres tú a estas horas?
—¡Paisa! Higos.
—No es hora de traerlos.
Le vi un gesto, entre desolado y humilde, que me enterneció. Y sentí como nunca
un urgente deseo de mujer, una oscura y voluptuosa desazón. La figura blanca de
Aixa estaba como suspendida entre las últimas luces de la tarde y las primeras sombras
de la noche. Abrí la alambrada.
—Vamos a ver qué traes.
Aixa dio un grito, no sé si de dolor o de júbilo. Y aquello fue tan rápido que las
frases más concisas son demasiado largas para contarlo. Un centinela gritó:
—¡Mi sargento, los moros!
Sonó una descarga a mi izquierda en el momento en que yo me tiraba al suelo,
sujetando a la mora por las ropas. La arrastré de un tirón hasta las puertas del blocao,
y allí me hirieron. Pedro Núñez nos recogió a los dos cuando ya los moros saltaban
la alambrada chillando y haciendo fuego. Fue una lucha a muerte, una lucha de cuatro
horas, donde el enemigo llegaba a meter sus fusiles por las aspilleras. Pero eran
pocos, no más de cincuenta. Yo mismo até a Aixa y la arrojé a un rincón, mientras
Pedro Núñez disponía la defensa.
[14] EL BLOCAO
No me dolía la herida y pude estar mucho tiempo haciendo fuego en el puesto de
un soldado muerto.
A medianoche los moros se retiraron. Al parecer, tenían pocas municiones y habían
querido ganarnos por sorpresa. Pedro Núñez me vendó cuando ya me faltaban
las fuerzas. Había cuatro soldados muertos y otros tres heridos. Casi nos habíamos olvidado
de Aixa, que permanecía en un rincón, prisionera. Me acerqué a ella, y a la luz
de una cerilla vi sus ojos fríos y tranquilos. Ya no tenía en la boca su sonrisa de almendra.
Me dieron ganas de matarla yo mismo allí dentro. Pero llamé a los soldados:
—Que nadie la toque. Es una prisionera y hay que tratarla bien.
Al día siguiente, cuando ya habíamos transmitido al campamento general la noticia
del ataque, llamé a Pedro Núñez:
—Debo de tener fiebre. Efectivamente, 39 y décimas. ¿Y la mora?
—Ahí está; como si no hubiera hecho nada. ¿Qué vamos a hacer con ella?
Me encogí de hombros. Yo mismo no lo sabía.
—Debíamos fusilarla —dije yo sin gran convencimiento.
—Eso dicen los soldados. Toda la noche han estado hablando de matarla.
Yo pensé en aquellos quince años malignos, en aquella sonrisa dulce; pero también
pensé en aquel heroísmo grandioso y único.
—Ayudó a los suyos.
Pedro Núñez se enfadó:
—¿Todavía la defiendes? ¿Hay derecho a eso?
—¡Yo qué sé! Tráela aquí.
Vino maniatada y me miró con aire indiferente. Tuve un acceso de rabia y la insulté,
la maldije, quise tirarle a la cabeza un paquete de periódicos. Pero volví a quedarme
silencioso, con el recuerdo sensual de la víspera, que esta vez caía en mi conciencia
como una piedra en una superficie de cristal.
—¿Y qué conseguimos con que muera, Pedro?
—Castigarla, dar ejemplo.
—¡Una niña de quince años!
—No paga con la muerte. Ahí tienes cuatro soldados que mató ella. Yo se la entregaré
al capitán.
Tuvimos una larga disputa. Por fin, Pedro Núñez me amenazó:
JOSÉ DÍAZ FERNÁNDEZ [15]
—Si tú la pones en libertad, tú sufrirás las consecuencias.
—Yo soy el jefe. A ver, ¡desátala!
Pedro Núñez, pálido, la desató. Yo me levanté trabajosamente y la cogí de un brazo.
—¡Fuera! ¡A tu cabila!
Entre los soldados que presenciaban la escena se levantó un murmullo. Me volví
hacia ellos:
—¿Quién es el que protesta? ¿Quién manda aquí?
Callaron. Empujé a la mora hacia la puerta, y ella me miró despacio, con la misma
frialdad. A pasos lentos salió del blocao. La vi marchar, sin prisa y sin volver la
cabeza, por el camino de la cabila.
Entonces yo me tumbé sobre el camastro. Me dolía mucho mi herida.
© Доротея Маджарова Все права защищены