Джек Лондон

В щата Невада живее една жена, която преди време се случи да лъжа най- безсрамно и последователно в продължение на няколко часа. Нямам намерение да й се извинявам, далеч съм от подобна мисъл. Но искам да й обясня. За жалост не зная нейното име, нито настоящия й адрес. Надявам се да ми пише, ако някак попадне на тези редове.

Случи се в Рино, щата Невада, през лятото на 1892 година. Беше по времето на панаира и градът се беше напълнил с мошеници и крадци, без да включваме огромната тълпа на гладните скитници. Точно гладните бродяги направиха и града „гладен”. Те тропаха така настойчиво по задните врати на къщите на местните, че тези врати спряха да се отварят пред тях.

„Труден” град за подаяния, си казваха по онова време скитниците. Често се случваше да оставам гладен, въпреки че можех да си съпернича с всеки, за да „взема назаем”, или да се самопоканя на гости или да докопам на улицата „лесната монета”. Тъй като преживявах наистина мъчно в този град, един ден, в момент на отчаяние успях да се отскубна от пазача в един влак и нахлух в частния вагон на някакъв си пътешественик-милионер. Влакът тъкмо бе потеглил, когато скочих върху платформата на вагона и се устремих към неговия собственик, преследван по петите от пазача. Нямах време за любезности и още задъхан изръсих: „Дайте ми четвърт долар за ядене”. И кълна се, милионерът бръкна в джоба си, и ми даде…точно четвърт долар. Сигурен съм, той беше толкова смаян, че автоматично се подчини на моята молба. Впоследствие дълбоко съжалявах, че не поисках цял долар. Зная, че щях да го получа. Скочих от вагонната платформа, докато кондукторът замахваше да забие шут в лицето ми, но не успя. Трябва да знаете, че е ужасно сложно да се опитваш да скочиш от най-ниското стъпало на вагон в движение, без веднага да счупиш врата си, докато в същия момент разгневен етиопец замахва да те цапне по главата с обувка 46-ти номер.

Но аз получих четвърт долар! Все пак го получих!

Нека обаче се върна към жената, която толкова безсрамно лъгах. Беше вечерта на последния ми ден в Рино. Прекарах деня на пистата за конни надбягвания и пропуснах обяда, докато зяпах как понитата препускат. Бях гладен, а отгоре на всичко беше сформиран комитет за публична безопасност в града с идеята да избави местните от всички гладници като мен. „Законът” беше изловил много от моите събратя скитници и аз вече чувах зова на слънчевите долини на Калифорния, отвъд студените хребети на планините Сиера. Оставаше да свърша още две неща преди да изтрия праха на Рино от подметките си. Смятах да се метна нощес на „безплатния” вагон във влака, отправящ се на запад, но първо се налагаше да намеря нещо за ядене. Дори, когато си млад, няма да ти хареса да пътуваш цяла нощ на празен стомах в открития вагон, докато край тебе прелитат навеси, тунели и вечните снегове на домогващите се към небесата планини.

Но да открия „нещо” за ядене излезе трудна задача. Вече ми отказаха от десетки къщи и аз все оставах с празни ръце. Понякога получавах обидни забележки, които ме пращаха направо зад решетките, т.е. към  мястото, което изглежда било най-подходящо за мен. За съжаление, тези пожелания бяха съвсем реални. Ето защо, бях взел решение още същата нощ да отпраша на Запад. Законът се бе развихрил с пълната си сила в града - нетърпеливо преследваше гладните и бездомните, за да ги прибере в своите владения зад решетките.

В други къщи, вратите бяха затръшвани пред лицето ми в мигновен отказ на моята любезна и смирено отправена молба за храна. На едно място дори не ми отвориха. Стоях на верандата и почуквах, а те ме гледаха през прозореца. Даже вдигнаха на раменете си малко набито момченце, за да види скитника, който няма да получи от тях нищо за ядене.

Все повече ставаше ясно, че ще се наложи да се прехвърля в бедняшките квартали. Бедните бяха последното сигурно убежище за гладния скитник. Винаги можеше да се разчита на най-бедните. Те никога не връщаха гладния. Из целите Съединени щати многократно ми отказваха храна онези от големите къщи на хълма и винаги получавах помощ от малките колибки надолу по потока или в блатата, с техните изпочупени прозорци, покрити с рогозки и изнурените от непосилен труд женски лица.

О, вие, проповедници на милосърдие! Отидете при бедните и се учете от тях, защото бедните са онези, които истински го проявяват. Те нито дават, нито отказват от своя излишък, защото всъщност не разполагат с излишък. Винаги дават и никога не отказват да се простят от онова, от което те самите имат крайна нужда. Кокал подхвърлен на куче не е милосърдие. Милосърдие е да разделиш кокала с кучето тогава, когато си толкова гладен, колкото и то.

Тази вечер получих особено груб отказ в една къща. Прозорците на трапезарията към верандата бяха разтворени и през тях се виждаше как мъж нагъва голям пай с месо. Застанах до отворената врата, и през цялото време докато говорихме, мъжът не спря да се храни. Беше заможен и от висотата на своето положение изразяваше пренебрежение към своите по-малко състоятелни братя. Той грубо прекъсна моята молба за подаяние, отсичайки:

- Не вярвам да ти се работи.

Неуместен отговор. Не бях споменал нищо за работа. Просто заявих, че търся храна. Всъщност не желаех да работя. Исках да поема на запад още тази нощ.

- Едва ли ще работиш, дори да имаше възможност - продължи той с подобен тон.

Погледнах към кроткото лице на жена му и осъзнах, че единствено хранещият се цербер ме дели от моето жадувано парче пай с месо. Но церберът сам поглъщаше храната и бе очевидно, че трябва да го предразположа, ако исках да получа поне част от пая. Въздъхнах тихо и се престорих, че приемам неговите морални възгледи относно необходимостта да се работи.

- Разбира се, искам да работя - привидно се съгласих.

- Не ти вярвам - изсумтя той.

- Може да ме пробвате - отвърнах аз с престорен ентусиазъм.

- Добре - отвърна той. - Ела утре сутринта на ъгъла на улиците…. /вече съм забравил адреса/, нали знаеш изгорялата къща? Ще подаваш тухли на строежа.

- Добре, господине, ще бъда там.

Той изсумтя и продължи да яде. Аз останах да чакам. След няколко минути ме погледна с изражение „мислех, че вече си се изпарил” и подхвърли:

- Е?

- Аз… чакам нещо за ядене - отвърнах кротко.

- Знаех си, че не искаш да работиш - изфуча мъжът.

Разбира се, той беше прав, но заключението му се подчиняваше по-скоро на хипотетично съждение, отколкото на твърдата логика.

- Виждате ли, в момента аз съм гладен - отвърнах спокойно. - Утре сутринта ще бъда още по-гладен. Помислете колко гладен ще бъда, докато подмятам тухли цял ден, без да сложа и залък в устата. Ако сега благоволите да ми дадете нещо да ям, утре ще бъда във великолепна форма за вашите тухли.

Докато все още се хранеше, той се позамисли над моите думи. Видях как жена му беше готова да се застъпи за мен, но нещо я спря и тя не пророни нито дума.

- Ето какво ще направя -  подхвърли той докато преглъщаше. - Ще дойдеш утре сутринта на работа и към обяд ще ти дам достатъчно, за да се нахраниш. Така ще си проличи колко си честен.

- Междувременно… - опитах се да продължа, но бях прекъснат.

- Ако ти дам сега, повече никога няма да те видя. О, да, познавам твоята порода. Погледни ме! На никого нищо не дължа и никога няма да падна толкова долу, че да се моля за ядене! Винаги съм изкарвал с труд прехраната си. Твоят проблем е, че си разпуснат безделник. Мога да го прочета по лицето ти. Аз работя, и то почтено. Сам съм се изградил такъв, какъвто съм. И ти можеш да направиш същото със себе си, ако работиш и бъдеш честен.

- Като вас ли? - погледнах го с известна доза съмнение.

Уви, в процедената до трезвост душа на този работохолик нямаше място дори за грам порция хумор.

- Да, като мен - отвърна той.

- Всички нас ли така ще посъветвате?

- Да, всички като теб - отговори той уверено.

- Но позволете ми да изразя съмнение, че ако всички станем Ваше подобие, навярно няма да се намери кой да работи за Вас и да мята Вашите тухли.

Кълна се, че видях в очите на жена му искрица смях след тази моя реплика. Що се отнася до него - той по-скоро изглеждаше втрещен - без да съм сигурен, дали поради ужасната алтернатива някога да се пръкне такова реформирано човешко общество, в което нямаше да намери никой, който да му пренася тухлите, или пък поради моя дързък отговор. Едва ли някога ще разбера.

- Достатъчно! Нямам намерение да си губя повече времето с теб - изръмжа той. - Махай се от тук, неблагодарно псе.

Раздвижих крак в знак на намерение да се махна и пак попитах:

- Все пак, няма ли да ми дадете нещо за ядене?

Той се надигна внезапно. Беше здравеняк, а аз бях само странник в Земята на странниците, в която Законът вече бе по петите ми. Бързо се отдалечих.

Но защо неблагодарен - питах се аз, докато затръшвах вратата след себе си. - Каква милостиня ми даде, за да ме мисли за неблагодарник?

Точно тогава куражът ме напусна. Отминах много къщи, но вече нямах смелост отново да потропам. Те всички изглеждаха досущ еднакво и нито една не вдъхваше доверие. Преминах няколко десетки пресечки, докато се отърся от обзелото ме униние и възвърна смелостта си. Да прося храна беше като играта на карти, и ако не ми вървеше с това раздаване, просто трябваше да си поискам нова ръка. Реших да се заема със следващата къща. Приближих я в спускащия се здрач. След като заобиколих, се озовах пред задния вход.

Почуках леко. В момента, в който видях зад вратата милото лице на дама на средна възраст, внезапно бях осенен от сюжета, който щях да изиграя пред нея. Успехът на просяка зависи главно от неговото умение да измисля правдоподобни истории. Първо и преди всичко, той трябва да прецени своята „жертва”. След това е нужно да разкаже онази история, която да докосне с молбата си специфичната личност и характер. И точно тук възниква голямата трудност - разговорът трябва да започне, докато още се преценя „жертвата”. Няма време дори за минута размисъл. Мигновено трябва да се предугади нейният характер, да се създаде правдоподобен разказ, който да постигне крайната цел. Без съмнение, скитникът трябва да бъде добър актьор. Да измисля спонтанно и мигновено личен разказ, който не е плод на неговото въображение, а да бъде онази история, която чете по лицето на човека отварящ вратата, независимо дали е мъж, жена или дете, любезен или раздразнителен, богат или беден, добронамерен или заядлив, евреин или езичник, бял или черен, расист или настроен братски, провинциалист или космополит, или какъвто ще друг типаж да е.

Много пъти ми е минавало през ума, че именно благодарение на това скитническо училище дължа успеха си като писател. За да се нахраня, разказвах истории, звучащи правдоподобно. Тази искреност и убедителност, която по мнението на много критици е основополагаща за изкуството на късия разказ, се ражда в задния двор на неумолимата действителност. Също така вярвам, че моето чирачество като скитник ме направи реалист. Реализмът определя основната разменна монета, която може да изтъргуваш срещу късче хляб, застанал пред задната врата.

В края на краищата, изкуството всъщност е изпечена измама и само ловкостта на разказвача може да спаси цялата история. Помня как се отървах в едно полицейско управление в Уинипег, Манитоба. Бях се отправил на запад към Канадското тихоокеанско крайбрежие. Естествено, полицията очакваше моето обяснение и аз спонтанно им го дадох. Те бяха неопитни моряци в сърцето на материка. Каква по-добра история от един морски сюжет заслужаваха? Нямаше да успеят да ме препънат в моя разказ. И така, предложих им сърцераздирателната история на пребиваването ми на дяволския кораб Гленмор /Веднъж бях видял Гленмор на кея на пристанището в Сан Франсиско/. Казах им, че по произход съм англичанин и съм служил на кораба като юнга. Те ми отвърнаха, че не говоря като англичанин. На момента трябваше да измислям. Така се оказа, че съм роден и израснал в Съединените щати. След смъртта на моите родители съм бил изпратен при баба и дядо в Англия. Точно те са ме дали на Гленмор като юнга. Надявам се капитанът на кораба да ми прости, защото същата нощ в полицейското управление аз му сътворих отвратителен образ - на жесток злодей, склонен към дяволска изобретателност в мъченията. Тази негова отрицателна страна обясняваше моето дезертьорство от Гленмор в Монреал.

Но защо в момента бях в сърцето на Канада, отправил се на запад, при положение, че баба и дядо бяха в Англия? Веднага извадих на сцената омъжената си сестра, която живееше в Калифорния. Тя щеше да се погрижи за мен. На мига описах нейния любящ характер. Но тази история не беше достатъчна за коравосърдечните полицаи. Те ме попитаха къде съм обикалял с Гленмор през двете години, между постъпването ми като юнга и дезертьорството ми в Монреал. Ето как се наложи да разведа тези неопитни моряци по света. Брулени от вълните, парени от морските бризги, те се бориха с мен с тайфун край бреговете на Япония, товареха и разтоварваха стоки в пристанищата на Седемте морета. Взех ги със себе си в Индия, Рангун, Китай, заедно разбивахме леда на Нос Хорн, преди накрая да стигнем кейовете на Монреал.

Тогава те ми казаха да изчакам малко и един от полицаите излезе в нощта. Аз останах да се топля до печката, чудейки се какъв капан ми подготвят.

Тихо простенах, когато го видях да влиза, следвайки полицая по петите. Не беше циганска дрънкулка обицата от злато, нанизана на ухото му. Не бяха прерийните ветрове виновни за набръчканата кожа, нито снежните преспи и планинските хълмове бяха причината за характерната поклащаща се походка. В тези очи, които се взряха в мен, без всяко колебание съзрях морското слънце. Отново възникна необходимостта да импровизирам под бдителните погледи на полицаите, защото никога не бях виждал китайските морета, нито Нос Хорн, Рангун или Индия.

Бях на ръба на отчаянието. Бедата се сблъска с мен, въплътена в обрулен от морето и времената моряк със златна обица на ухото. Какъв е той, какъв е? Трябваше да го проуча, преди той да успее мен. Трябваше да намеря друга отправна точка, преди тези лоши полицаи да ме подслонят в килията, да ме изпратят в съда, а от там в друга килия. С мен беше свършено, ако той ме подхванеше първи, без да съм разбрал какво и колко знае.

Точно в този тежък момент очите ми бяха готови да се склонят пред горящите като на рисове очи на блюстителите на реда от Уинипег. Но не! Погледът ми срещна веселите и лъчезарни очи на моряка с цялото облекчение на давещ се, който се е уловил за пояса с последен размах. Ето кой щеше да схване и потвърди моята история пред лицето на хрътките на закона, които нищо не разбираха. Това беше водещата ми мисъл в този момент. Обсипах го веднага с въпроси - кой е, какъв е? Исках да затвърдя честността си пред моя спасител, преди той на свой ред да ме спаси.

Беше добродушен моряк, който лесно можеше да бъде преметнат. Полицаите станаха нетърпеливи, докато го разпитвах. Най-сетне един от тях ми рече да млъкна и аз спрях да говоря. Но докато стоях в мълчание, мозъкът ми бързо подготвяше сценария за следващото действие. Бях научил достатъчно, за да продължа. Той беше французин и бе плавал под френски флаг в търговската флота, с изключение на един курс, който направил на английски кораб. И още един, по-важен факт - от цели 20 години морякът беше закотвен на сушата.

Полицаят го пришпори да започне изпита.

- Значи си бил в Рангун? - попита морякът.

Кимнах утвърдително:

- Там бяхме принудени да оставим третия помощник. Имаше силна треска.

Ако ме беше попитал каква е била треската, щях да отговоря „ентерична”, въпреки че тогава още нямах представа какво е „ентеричен”. Но той не ме пита. Последва друг въпрос:

- И как беше там, в Рангун?

- Нормално. През цялото време валя.

- Слиза ли на сушата?

- Да, разбира се -  отвърнах аз. - Слязохме заедно тримата юнги.

- Помниш ли храма?

- Кой храм? - опитах да спечеля време.

- Големия, на върха, до който се стига по стълбището.

Ако помнех храма, щеше да се наложи да го описвам. Пропастта отново зейна под краката ми. Поклатих глава.

- Вижда се от всяка точка от пристанището - разясни той.  - Дори не е нужно да слезеш на брега, за да го забележиш.

Никога дотогава нямах лоши чувства храмовете, но точно този храм в Рангун се превърна в обект на моята омраза и аз мигновено се саморазправих с него.

- Не можеш да го видиш от пристанището - отрекох аз. - Не можеш да го видиш и от града, нито от върха на стълбището, защото - направих малка пауза да подсиля ефекта -  защото няма никакъв храм.

- Но аз го видях с очите си - извика морският вълк.

- През коя година? - попитах аз.

- През 71-ва.

- Храмът се разруши от земетресението през 1887 година, беше много стар.

Настъпи мълчание. Морякът бързо опитваше да възстанови в застарялата си памет младежкия образ на онзи хубав храм край морето.

- Стълбището все още е там - добавих аз. - Можеш да го видиш от всяка точка на пристанището. А помниш ли онова островче вдясно, когато влизаш в пристанището? - Предположих, че навярно има поне едно островче, но същевременно бях готов да „си спомня”, че то е отляво. Морякът обаче кимна.

- Също потъна, цели седем клафтера море лежат върху него - продължих аз. Успях да получа глътка въздух. Докато той размишляваше върху промените, които беше предизвикало времето, подготвих финалните щрихи на моя разказ. Попитах го:

- Помниш ли Бомбай?

Помнеше го.

- Изгоря из основи - осведомих го аз.

- Помниш ли Джим Уан? - попита ме той на свой ред.

- Почина - отвърнах аз. Но кой по дяволите беше Джим Уан? Нямах никаква идея.

Отново стъпвах по тънък лед.

- Помниш ли Били Харпър от Шанхай? - бързо обърнах в настъпление.

Старият моряк се замисли сериозно, но моят въображаем Били Харпър беше твърде далече от неговите избледнели спомени.

- Сигурен съм, че помниш Били - настоявах аз. - Всеки го познава. Той изкара 40 години и все още живее там.

И тогава чудото се случи. Морякът си спомни за Били Харпър. Навярно е имало Били Харпър и той живееше повече от 40 години в Шанхай, но това беше новост и за мен.

Повече от час и половина водихме разговор с морския вълк в този дух. Накрая той потвърди пред полицаите, че аз съм точно онзи, за който се представям. След нощувка в участъка и закуска сутринта, бях свободен да продължа пътуването към омъжената си сестра в Сан Франциско.

Но да се върна отново на жената в Рино, която тогава ми отвори вратата в настъпващия здрач. Само поглед към нейното приветливо лице ми беше достатъчен да съобразя подходящата роля, която да изиграя. Превърнах се в мил и невинен младеж, на когото не е провървяло в живота. Не успях да пророня нито дума. Отворих уста и пак я затворих. Сякаш никога през живота си не бях просил храна. Моето смущение изглеждаше крайно болезнено, срамувах се. Аз, който всъщност гледах на просията като на очарователна ексцентричност, се превърнах в истински син на Мисис Грънди*, наследил от нея всичките й буржоазни предразсъдъци. Само жестоките спазми на гладния стомах можеха да ме заставят да извърша такъв позорен акт на деградация - да моля за храна. Стараех се да изразя на лицето си цялата тъга на прегладнялата, но искрена младост, несвикнала да протяга ръка за подаяние.

- Мое бедно момче, сигурно си гладен?

Нарочно изчаках тя да започне разговора. Кимнах с глава и преглътнах.

- За първи път ми се случва… да прося - промълвих аз.

- Влизай бързо вкъщи - отвърна тя.

Вратата се отвори широко.

- Ние току що вечеряхме, но огънят не е изгаснал и мога да приготвя нещо за теб.

Когато пристъпих на светло, жената ме огледа внимателно.

- Как ми се ще и моето момче да е здраво и силно като теб - каза тя. - Но той не е добре. Понякога припада. Миличкият, днес отново падна и се удари зле.

В гласа й имаше майчинска ласка с неизразима нежност, която тайно пожелах да присвоя. Погледнах към момчето. То стоеше от другата страна на масата, без да мърда, слабо и бледо, с бинтована глава. Само очите му, блещукащи от светлината на лампата, насочиха към мен устойчив и пълен с удивление поглед.

- Също като бедния ми баща - отвърнах аз. - Той също беше с припадъци. Някакъв световъртеж. Лекарите не бяха сигурни и никога не разбраха какво точно му има.

- Починал ли е? - внимателно попита тя, докато слагаше пред мен пет рохки яйца.

- Почина - преглътнах въображаемите сълзи. - Преди две седмици. Бях там, когато се случи. Пресичахме заедно улицата. Той падна и никога повече не дойде в съзнание. Пренесоха го в дрогерията. Там издъхна.

След това продължих с тъжната история на моя баща. Как след смъртта на мама напуснахме ранчото и заедно заминахме за Сан Франциско. Как неговата пенсия /той беше стар войник/ и останалите спестени пари не достигаха и той се захвана да продава абонаменти за печатните издания. Разказах за своите неволи в дните непосредствено след смъртта на баща ми, които прекарах сам в отчаяние по улиците на Сан Франциско. Докато добрата жена ми претопляше бисквити, пържеше бекон и приготвяше нови яйца, а аз се грижех да омета всичко, което ми сервираше и допълвах картината на живота на бедното сираче с нови детайли. Вживях се в образа, дотолкова, доколкото вярвах в прекрасните яйца, които поглъщах. Бях готов да оплача своята участ и на няколко пъти гласът ми се обливаше в сълзи. Това допълнително подсилваше ефекта.

Всеки нов щрих, който оживяваше картината, отекваше в милата душа на тази женица и тя ми даваше още, и още. Приготви ми храна за из път, сложи много сварени яйца, пипер и сол, както и други неща, а също и една огромна ябълка. Даде ми три чифта червени вълнени чорапи, чисти носни кърпички и още неща, които вече не помня. През цялото време тя готвеше и пак готвеше, а аз поглъщах и поглъщах. Нагълтах се като прегладнял дивак, но нито знаех кога, нито къде ще успея да се ям следващия път, прекосявайки планините Сиера в товарния вагон. През цялото време, като череп напомнящ за пиршеството на смъртта, нейният нещастен син седеше тъжно и тихо, без да помръдва и ме зяпаше от другата страна на масата. Предполагам, че в момента за него въплъщавах мистерия, романтика, приключение - всичко, което му беше отказано от неговия хилав, мъждукащ живот.

- Но къде всъщност отиваш? -   попита ме жената.

- В Солт Лейк Сити - отвърнах аз. - Там живее сестра ми, тя е омъжена. /За миг се подвоумих дали да не кажа, че членува в сектата на мормоните, но се отказах/. -  Съпругът й е водопроводчик по договор.

В този миг в съзнанието ми проблясна мисълта, че водопроводчиците по договор печелеха добри пари, но думите вече бяха изречени. Трябваше да дам обяснение.

- Навярно щяха да ми пратят пари за пътуването, но в момента и двамата боледуват, а също тъй имат известни проблеми с бизнеса. Партньорът на зет ми го измами. Отказах се да ги моля за помощ. Знаех, че някак ще се справя и сам ще се добера до тях. Оставих ги да вярват, че имам достатъчно средства, за да стигна до Солт Лейк Сити. Сестра ми е много красива и мила, винаги се отнася добре с мен. Предполагам, че като стигна, ще се захвана да помагам на зет ми и ще вляза в час с работата. Те имат две дъщери, по-малки от мене. Едната е още бебе.

От всички мои сестри, които населяваха градовете на Съединените щати, тази от Солт Лейк Сити ми беше любима. Тя всъщност е почти истинска. Докато разказвам за нея си я представям, с нейните малки дъщери и мъж водопроводчик. Тя е едра, мила, склонна към благодетелна пълнота - от онзи тип жени, нали се сещате, които готвят чудесно и никога не се сърдят. Брюнетка е. Съпругът й е тих и добродушен човечец. Струваше ми се дори, че сякаш го познавам. Кой знае, някой ден може и да го видя? Ако онзи стар моряк успя да си спомни за Били Харпър, защо аз да не срещна някой ден зет си, който живее в Солт Лейк Сити?

От друга страна, със сигурност никога няма да видя на живо многобройните си родители, дядовци и баби, понеже в своите истории неизменно ги пращах в небитието. Сърдечна болест беше любим мой начин да се отърва от майка ми, въпреки че имаше случаи, в които причината бе туберкулоза, пневмония или пък коремен тиф. Вярно е, както ще засвидетелстват полицаите от Уинипег, че имам дядо и баба в Англия, но това беше твърде отдавна и може справедливо да се предположи, че вече не са между живите. Още повече - писма от тях не съм получавал.

Надявам се, след като прочете тези мои редове, жената от Рино да ми прости безочливото и нечестно поведение. Не й се извинявам, защото не се срамувам. Виновни бяха младостта, насладата от живота, увлечението да трупам опит. Именно те ме отведоха пред нейната врата. Случаят ми показа истинската доброта, вложена в човешката същност. Надявам се, че за нея тази среща да е била също полезна. Както и да е, навярно тя добре ще се посмее, когато разбере истината за цялата случка.

Точно тогава моята история беше напълно реална за нея. Тя беше повярвала в мен и в съществуването на цялото ми семейство, беше загрижена за опасното пътуване, което ми предстоеше до Солт Лейк Сити. Нейното искрено внимание за малко не ме вкара в неприятности. Тъкмо се канех да си тръгна, с ръце пълни с храна и джобове, издути от дебелите вълнени чорапи, когато тя си спомни за един свой племенник или чичо, някакъв роднина, който работел като жп пощальон, и отгоре на всичко щял да пътува същата нощ, в същия влак, в който уж възнамерявах да се кача нелегално за Солт Лейк. Ето го начинът! Тя ще ме отведе на гарата, ще му разкаже за мен и ще го помоли да ме приюти в пощенския вагон. Така безопасно и безпрепятствено ще стигна до Огдън. А Солт Лейк Сити е само на няколко мили от там.

Сърцето ми се сви. Тя с все по-голямо увлечение доукрасяваше плана, който измисли, а аз я слушах затаил дъх, преструвах се на безгранично радостен и ентусиазиран от така възникналото разрешение на моите затруднения.

Какво ти решение, след като възнамерявах да потегля на запад тази нощ, а при така развилата се ситуация бях принуден да се отправя на изток. Бях в капан и сърце не ми даваше да и призная колко мизерно съм я излъгал. Докато се преструвах, че съм щастлив, всъщност се опитвах да напрегна мозъка си и да открия някакъв изход. Но такъв нямаше. Моята гостоприемна домакиня се канеше лично да ме придружи до пощенския вагон, където нейният роднина пощальон щеше да ме поеме и достави в Огдън. А после, после трябваше да се връщам стотици мили обратно през пустинята.

Тази вечер обаче имах късмет. Дамата вече си наместваше шапчицата, когато внезапно си спомни, че се е объркала. Нейният роднина пощальон нямаше да пътува през нощта, смяната му беше отменена. Не се очакваше да пристигне и през следващите два дни. Бях спасен! Разбираемо моята безгранична младост нямаше да позволи да изчакам още два дни в Рино. Оптимистично я уверих, че ако тръгна веднага, ще стигна бързо до Солт Лейк Сити. Потеглих с нейните благословии и най-добри пожелания, които звъняха в ушите ми.

А онези вълнени чорапи бяха страхотни. Още същата нощ обух чифт в товарния вагон, който ме понесе на Запад.

——————————

*Мисис Грънди - персонаж от пиеса на английския драматург Томас Мортън (1764-1838), олицетворение на лицемерие.

Превод: Георги Карадобрев

Confession

There is a woman in the state of Nevada to whom I once lied continuously, consistently, and shamelessly, for the matter of a couple of hours. I don't want to apologize to her. Far be it from me. But I do want to explain. Unfortunately, I do not know her name, much less her present address. If her eyes should chance upon these lines, I hope she will write to me.

It was in Reno, Nevada, in the summer of 1892. Also, it was fair-time, and the town was filled with petty crooks and tin-horns, to say nothing of a vast and hungry horde of hoboes. It was the hungry hoboes that made the town a "hungry" town. They "battered" the back doors of the homes of the citizens until the back doors became unresponsive.

A hard town for "scoffings," was what the hoboes called it at that time. I know that I missed many a meal, in spite of the fact that I could "throw my feet" with the next one when it came to "slamming a gate for a "poke-out" or a "set-down," "or hitting for a light piece" on the street. Why, I was so hard put in that town, one day, that I gave the porter the slip and invaded the private car of some itinerant millionnaire. The train started as I made the platform, and I headed for the aforesaid millionnaire with the porter one jump behind and reaching for me. It was a dead heat, for I reached the millionnaire at the same instant that the porter reached me. I had no time for formalities. "Gimme a quarter to eat on," I blurted out. And as I live, that millionnaire dipped into his pocket and gave me . . . just . . . precisely ... a quarter. It is my conviction that he was so flabbergasted that he obeyed automatically, and it has been a matter of keen regret ever since, on my part, that I didn't ask him for a dollar. I know that I'd have got it. I swung off the platform of that private car with the porter manoeuvering to kick me in the face. He missed me. One is at a terrible disadvantage when trying to swing off the lowest step of a car and not break his neck on the right of way, with, at the same time, an irate Ethiopian on the platform above trying to land him in the face with a number eleven. But I got the quarter! I got it!

But to return to the woman to whom I so shamelessly lied. It was in the evening of my last day in Reno. I had been out to the race-track watching the ponies run, and had missed my dinner (i.e. the midday meal). I was hungry, and, furthermore, a committee of public safety had just been organized to rid the town of just such hungry mortals as I. Already a lot of my brother hoboes had been gathered in by John Law, and I could hear the sunny valleys of California calling to me over the cold crests of the Sierras. Two acts remained for me to perform before I shook the dust of Reno from my feet. One was to catch the blind baggage on the westbound overland that night. The other was first to get something to eat. Even youth will hesitate at an all-night ride, on an empty stomach, outside a train that is tearing the atmosphere through the snow-sheds, tunnels, and eternal snows of heaven-aspiring mountains.

But that something to eat was a hard proposition. I was "turned down" at a dozen houses. Sometimes I received insulting remarks and was informed of the barred domicile that should be mine if I had my just deserts. The worst of it was that such assertions were only too true. That was why I was pulling west that night. John Law was abroad in the town, seeking eagerly for the hungry and homeless, for by such was his barred domicile tenanted.

At other houses the doors were slammed in my face, cutting short my politely and humbly couched request for something to eat. At one house they did not open the door. I stood on the porch and knocked, and they looked out at me through the window. They even held one sturdy little boy aloft so that he could see over the shoulders of his elders the tramp who wasn't going to get anything to eat at their house.

It began to look as if I should be compelled to go to the very poor for my food. The very poor constitute the last sure recourse of the hungry tramp. The very poor can always be depended upon. They never turn away the hungry. Time and again, all over the United States, have I been refused food by the big house on the hill; and always have I received food from the little shack down by the creek or marsh, with its broken windows stuffed with rags and its tired-faced mother broken with labor. Oh, you charity-mongers! Go to the poor and learn, for the poor alone are the charitable. They neither give nor withhold from their excess. They have no excess They give, and they withhold never, from what they need for themselves, and very often from what they cruelly need for themselves. A bone to the dog is not charity. Charity is the bone shared with the dog when you are just as hungry as the dog.

There was one house in particular where I was turned down that evening. The porch windows opened on the dining room, and through them I saw a man eating pie -a big meat-pie. I stood in the open door, and while he talked with me, he went on eating. He was prosperous, and out of his prosperity had been bred resentment against his less fortunate brothers.

He cut short my request for something to eat, snapping out, "I don't believe you want to work."

Now this was irrelevant. I hadn't said anything about work. The topic of conversation I had introduced was "food." In fact, I didn't want to work. I wanted to take the westbound overland that night.

"You wouldn't work if you had a chance," he bullied.

I glanced at his meek-faced wife, and knew that but for the presence of this Cerberus I'd have a whack at that meat-pie myself. But Cerberus sopped himself in the pie, and I saw that I must placate him if I were to get a share of it. So I sighed to myself and accepted his work-morality.

"Of course I want work," I bluffed.

"Don't believe it," he snorted.

"Try me," I answered, warming to the bluff.

"All right," he said. "Come to the corner of blank and blank streets" — (I have forgotten the address) — "to-morrow morning. You know where that burned building is, and I'll put you to work tossing bricks."

"All right, sir; I'll be there."

He grunted and went on eating. I waited. After a couple of minutes he looked up with an I-thought-you-were-gone expression on his face, and demanded:

"Well?"

"I . . . I am waiting for something to eat," I said gently.

"I knew you wouldn't work!" he roared.

He was right, of course; but his conclusion must have been reached by mind-reading, for his logic wouldn't bear it out. But the beggar at the door must be humble, so I accepted his logic as I had accepted his morality.

"You see, I am now hungry," I said still gently.

"To-morrow morning I shall be hungrier. Think how hungry I shall be when I have tossed bricks all day without anything to eat. Now if you will give me something to eat, I'll be in great shape for those bricks."

He gravely considered my plea, at the same time going on eating, while his wife nearly trembled into propitiatory speech, but refrained.

"I'll tell you what I'll do," he said between mouthfuls. "You come to work to-morrow, and in the middle of the day I'll advance you enough for your dinner. That will show whether you are in earnest or not."

"In the meantime —" I began; but he interrupted.

"If I gave you something to eat now, I'd never see you again. Oh, I know your kind. Look at me. I owe no man. I have never descended so low as to ask any one for food. I have always earned my food. The trouble with you is that you are idle and dissolute. I can see it in your face. I have worked and been honest. I have made myself what I am. And you can do the same, if you work and are honest."

"Like you?" I queried.

Alas, no ray of humor had ever penetrated the sombre work-sodden soul of that man.

"Yes, like me," he answered.

"All of us?" I queried.

"Yes, all of you," he answered, conviction vibrating in his voice.

"But if we all became like you," I said, "allow me to point out that there'd be nobody to toss bricks for you."

I swear there was a flicker of a smile in his wife's eye. As for him, he vas aghast -but whether at the awful possibility of a reformed humanity that would not enable him to get anybody to toss bricks for him, or at my impudence, I shall never know.

"I'll not waste words on you," he roared. "Get out of here, you ungrateful whelp!"

I scraped my feet to advertise my intention of going, and queried: —

"And I don't get anything to eat?"

He arose suddenly to his feet. He was a large man. I was a stranger in a strange land, and John Law was looking for me. I went away hurriedly. "But why ungrateful?" I asked myself as I slammed his gate. "What in the dickens did he give me to be ungrateful about?" I looked back. I could still see him through the window. He had returned to his pie.

By this time I had lost heart. I passed many houses by without venturing up to them. All houses looked alike, and none looked "good." After walking half a dozen blocks I shook off my despondency and gathered my "nerve." This begging for food was all a game, and if I didn't like the cards, I could always call for a new deal. I made up my mind to tackle the next house. I approached it in the deepening twilight, going around to the kitchen door.

I knocked softly, and when I saw the kind face of the middle-aged woman who answered, as by inspiration came to me the "story" I was to tell. For know that upon his ability to tell a good story depends the success of the beggar. First of all, and on the instant, the beggar must "size up" his victim. After that, he must tell a story that will appeal to the peculiar personality and temperament of that particular victim. And right here arises the great difficulty: in the instant that he is sizing up the victim he must begin his story. Not a minute is allowed for preparation. As in a lightning flash he must divine the nature of the victim and conceive a tale that will hit home. The successful hobo must be an artist. He must create spontaneously and instantaneously — and not upon a theme selected from the plenitude of his own imagination, but upon the theme he reads in the face of the person who opens the door, be it man, woman, or child, sweet or crabbed, generous or miserly, good natured or cantankerous, Jew or Gentile, black or white, race-prejudiced or brotherly, provincial or universal, or whatever else it may be. I have often thought that to this training Of my tramp days is due much of my success as a story-writer. In order to get the food whereby I lived, I was compelled to tell tales that rang true. At the back door, out of inexorable necessity, is developed the convincingness and sincerity laid down by all authorities on the art of the short-story. Also, I quite believe it was my tramp-apprenticeship that made a realist out of me. Realism constitutes the only goods one can exchange at the kitchen door for grub.

After all, art is only consummate artfulness, and artfulness saves many a "story." I remember lying in a police station at Winnipeg, Manitoba. I was bound west over the Canadian Pacific. Of course, the police wanted my story, and I gave it to them — the spur of the moment. They were landlubbers, in the heart of the continent, and what better story for them than a sea story? They could never trip me up on that. And so I told a tearful tale of my life on the hell-ship Glenmore. (I had once seen the Glenmore lying at anchor in San Francisco Bay.)

I was an English apprentice, I said. And they said that I didn't talk like an English boy. It was up to me to create on the instant. I had been born and reared in the United States. On the death of my parents, I had been sent to England to my grandparents. It was they who had apprenticed me on the Glenmore. I hope the captain of the Glenmore will forgive me, for I gave him a character that night in the Winnipeg police station. Such cruelty! Such brutality! Such diabolical ingenuity of torture! It explained why I had deserted the Glenmore at Montreal.

But why was I in the middle of Canada going west, when my grandparents lived in England? Promptly I created a married sister who lived in California. She would take care of me. I developed at length her loving nature. But they were not done with me, those hard-hearted policemen. I had joined the Glenmore in England; in the two years that had elapsed before my desertion at Montreal, what had the Glenmore done and where had she been? And thereat I took those landlubbers around the world with me. Buffeted by pounding seas and stung with flying spray, they fought a typhoon with me off the coast of Japan. They loaded and unloaded cargo with me in all the ports of the Seven Seas. I took them to India, and Rangoon, and China, and had them hammer ice with me around the Horn and at last come to moorings at Montreal.

And then they said to wait a moment, and one policeman went forth into the night while I warmed myself at the stove, all the while racking my brains for the trap they were going to spring on me.

I groaned to myself when I saw him come in the door at the heels of the policeman. No gypsy prank had thrust those tiny hoops of gold through the ears; no prairie winds had beaten that skin into wrinkled leather; nor had snow-drift and mountain-slope put in his walk that reminiscent roll. And in those eyes, when they looked at me, I saw the unmistakable sun-wash of the sea. Here was a theme, alas! with half a dozen policemen to watch me read — I who had never sailed the China seas, nor been around the Horn, nor looked with my eyes upon India and Rangoon.

I was desperate. Disaster stalked before me incarnate in the form of that gold-ear-ringed, weather-beaten son of the sea. Who was he? What was he? I must solve him ere he solved me. I must take a new orientation, or else those wicked policemen would orientated me to a cell, a police court, and more cells. If he questioned me first, before I knew how much he knew, I was lost.

But did I betray my desperate plight to those lynx-eyed guardians of the public welfare of Winnipeg? Not I. I met that aged sailorman glad-eyed and beaming, with all the simulated relief at deliverance that a drowning man would display on finding a life-preserver in his last despairing clutch. Here was a man who understood and who would verify my true story to the faces of those sleuth-hounds who did not understand, or, at least, such was what I endeavored to play-act. I seized upon him; I volleyed him with questions about himself. Before my judges I would prove the character of my savior before he saved me.

He was a kindly sailorman — an "easy mark." The policemen grew impatient while I questioned him. At last one of them told me to shut up. I shut up; but while I remained shut up, I was busy creating, busy sketching the scenario of the next act. I had learned enough to go on with. He was a Frenchman. He had sailed always on French merchant vessels, with the one exception of a voyage on a "lime-juicer." And last of all — blessed fact! — he had not been on the sea for twenty years.

The policeman urged him on to examine me.

"You called in at Rangoon?" he queried.

I nodded. "We put our third mate ashore there. Fever."

If he had asked me what kind of fever, I should have answered, "Enteric," though for the life of me I didn't know what enteric was. But he didn't ask me. Instead, his next question was: —

"And how is Rangoon?"

"All right. It rained a whole lot when we were there."

"Did you get shore-leave?"

"Sure," I answered. "Three of us apprentices went ashore together."

"Do you remember the temple?"

"Which temple?" I parried.

"The big one, at the top of the stairway."

If I remembered that temple, I knew I'd have to describe it. The gulf yawned for me.

I shook my head.

"You can see it from all over the harbor," he informed me. "You don't need shore-leave to see that temple."

I never loathed a temple so in my life. But I fixed that particular temple at Rangoon.

"You can't see it from the harbor," I contradicted.

You can't see it from the town. You can't see it from the top of the stairway. Because — " I paused for the effect. "Because there isn't any temple there."

"But I saw it with my own eyes!" he cried.

"That was in — ?" I queried.

"Seventy-one."

"It was destroyed in the great earthquake of 1887," I explained. "It was very old."

There was a pause. He was busy reconstructing in his old eyes the youthful vision of that fair temple by the sea.

"The stairway is still there," I aided him. "You can see it from all over the harbor. And you remember that little island on the right-hand side coming into the harbor?" I guess there must have been one there (I was prepared to shift it over to the left-hand side), for he nodded. "Gone," I said. "Seven fathoms of water there now."

I had gained a moment for breath. While he pondered on time's changes, I prepared the finishing touches of my story.

"You remember the custom-house at Bombay?"

He remembered it.

"Burned to the ground," I announced.

"Do you remember Jim Wan?" be came back at me. "Dead," I said; but who the devil Jim Wan was I hadn't the slightest idea.

I was on thin ice again.

"Do you remember Billy Harper, at Shanghai?" I queried back at him quickly.

That aged sailorman worked hard to recollect, but the Billy Harper of my imagination was beyond his faded memory.

"Of course you remember Billy Harper," I insisted. "Everybody knows him. He's been there forty years. Well, he's still there, that's all."

And then the miracle happened. The sailorman remembered Billy Harper. Perhaps there was a Billy Harper, and perhaps he had been in Shanghai for forty years and was still there; but it was news to me.

For fully half an hour longer, the sailorman and I talked on in similar fashion. In the end he told the policemen that I was what I represented myself to be, and after a night's lodging and a breakfast I was released to wander on westward to my married sister in San Francisco.

But to return to the woman in Reno who opened her door to me in the deepening twilight. At the first glimpse of her kindly face I took my cue. I became a sweet, innocent, unfortunate lad. I couldn't speak. I opened my mouth and closed it again. Never in my life before had I asked any one for food. My embarrassment was painful, extreme. I was ashamed. I, who looked upon begging as a delightful whimsicality, thumbed myself over into a true son of Mrs. Grundy, burdened with all her bourgeois morality. Only the harsh pangs of the belly-need could compel me to do so degraded and ignoble a thing as beg for food. And into my face I strove to throw all the wan wistfulness of famished and ingenuous youth unused to mendicancy.

"You are hungry, my poor boy," she said.

I had made her speak first.

I nodded my head and gulped.

"It is the first time I have ever . . . asked," I faltered.

"Come right in." The door swung open. "We have already finished eating, but the fire is burning and I can get something up for you."

She looked at me closely when she got me into the light.

"I wish my boy were as healthy and strong as you," she said. "But he is not strong. He sometimes falls down. He just fell down this afternoon and hurt himself badly, the poor dear."

She mothered him with her voice, with an ineffable tenderness in it that I yearned to appropriate. I glanced at him. He sat across the table, slender and pale, his head swathed in bandages. He did not move, but his eyes, bright in the lamplight, were fixed upon me in a steady and wondering stare.

"Just like my poor father," I said. "He had the falling sickness. Some kind of vertigo. It puzzled the doctors. They never could make out what was the matter with him."

"He is dead?" she queried gently, setting before me half a dozen soft-boiled eggs.

"Dead," I gulped. "Two weeks ago. I was with him when it happened. We were crossing the street together. He fell right down. He was never conscious again. They carried him into a drug-store. He died there."

And thereat I developed the pitiful tale of my father — how, after my mother's death, he and I had gone to San Francisco from the ranch; how his pension (he was an old soldier), and the little other money he had, was not enough; and how he had tried book-canvassing. Also, I narrated my own woes during the few days after his death that I had spent alone and forlorn on the streets of San Francisco. While that good woman warmed up biscuits, fried bacon, and cooked more eggs, and while I kept pace with her in taking care of all that she placed before me, I enlarged the picture of that poor orphan boy and filled in the details. I became that poor boy. I believed in him as I believed in the beautiful eggs I was devouring. I could have wept for myself. I know the tears did get into my voice at times. It was very effective.

In fact, with every touch I added to the picture, that kind soul gave me something also. She made up a lunch for me to carry away. She put in many boiled eggs, pepper and salt, and other things, and a big apple. She provided me with three pairs of thick red woollen socks. She gave me clean handkerchiefs and other things which I have since forgotten. And all the time she cooked more and more and I ate more and more. I gorged like a savage; but then it was a far cry across the Sierras on a blind baggage, and I knew not when nor where I should find my next meal. And all the while, like a death's-head at the feast, silent and motionless, her own unfortunate boy sat and stared at me across the table. I suppose I represented to him mystery, and romance, and adventure — all that was denied the feeble flicker of life that was in him. And yet I could not forbear, once or twice, from wondering if he saw through me down to the bottom of my mendacious heart.

"But where are you going to?" she asked me.

"Salt Lake City," said I. "I have a sister there — a married sister." (I debated if I should make a Mormon out of her, and decided against it.) "Her husband is a plumber — a contracting plumber."

Now I knew that contracting plumbers were usually credited with making lots of money. But I had spoken. It was up to me to qualify.

"They would have sent me the money for my fare if I had asked for it," I explained, "but they have had sickness and business troubles. His partner cheated him. And so I wouldn't write for the money. I knew I could make my way there somehow. I let them think I had enough to get me to Salt Lake City. She is lovely, and so kind. She was always kind to me. I guess I'll go into the shop and learn the trade. She has two daughters. They are younger than I. One is only a baby."

Of all my married sisters that I have distributed among the cities of the United States, that Salt Lake sister is my favorite. She is quite real, too. When I tell about her, I can see her, and her two little girls, and her plumber husband. She is a large, motherly woman, just verging on beneficent stoutness — the kind, you know, that always cooks nice things and that never gets angry. She is a brunette. Her husband is a quiet, easy-going fellow. Sometimes I almost know him quite well. And who knows but some day I may meet him? If that aged sailorman could remember Billy Harper, I see no reason why I should not some day meet the husband of my sister who lives in Salt Lake City.

On the other hand, I have a feeling of certitude within me that I shall never meet in the flesh my many parents and grandparents — you see, I invariably killed them off. Heart disease was my favorite way of getting rid of my mother, though on occasion I did away with her by means of consumption, pneumonia, and typhoid fever. It is true, as the Winnipeg policemen will attest, that I have grandparents living in England; but that was a long time ago and it is a fair assumption that they are dead by now. At any rate, they have never written to me.

I hope that woman in Reno will read these lines and forgive me my gracelessness and unveracity. I do not apologize, for I am unashamed. It was youth, delight in life, zest for experience, that brought me to her door. It did me good. It taught me the intrinsic kindliness of human nature. I hope it did her good. Anyway, she may get a good laugh out of it now that she learns the real inwardness of the situation.

To her my story was "true." She believed in me and all my family, and she was filled with solicitude for the dangerous journey I must make ere I won to Salt Lake City. This solicitude nearly brought me to grief. just as I was leaving, my arms full of lunch and my pockets bulging with fat woollen socks, she bethought herself of a nephew, or uncle, or relative of some sort, who was in the railway mail service, and who, moreover, would come through that night on the very train on which I was going to steal my ride. The very thing! She would take me down to the depot, tell him my story, and get him to hide me in the mail car. Thus, without danger or hardship, I would be carried straight through to Ogden. Salt Lake City was only a few miles farther on. My heart sank. She grew excited as she developed the plan and with my sinking heart I had to feign unbounded gladness and enthusiasm at this solution of my difficulties.

Solution! Why I was bound west that night, and here was I being trapped into going east. It was a trap, and I hadn't the heart to tell her that it was all a miserable lie. And while I made believe that I was delighted, I was busy cudgelling my brains for some way to escape. But there was no way. She would see me into the mail-car — she said so herself — and then that mail-clerk relative of hers would carry me to Ogden. And then I would have to beat my way back over all those hundreds of miles of desert.

But luck was with me that night. Just about the time she was getting ready to put on her bonnet and accompany me, she discovered that she had made a mistake. Her mail-clerk relative was not scheduled to come through that night. His run had been changed. He would not come through until two nights after-ward. I was saved, for of course my boundless youth would never permit me to wait those two days. I optimistically assured her that I'd get to Salt Lake City quicker if I started immediately, and I departed with her blessings and best wishes ringing in my ears.

But those woollen socks were great. I know. I wore a pair of them that night on the blind baggage of the overland, and that overland went west.