27 ago 2006, 15:02

откъс от романа "Контрол" на Виктор Суворов 

  Тraducciones » Prosa, De ruso
2705 0 2
15 мин за четене

Проволочками Настя в дырочке крутит, гвоздичками, шпыльками. Не поддается.

 

Поздно в октябре рассветает. Темно в церкви, потому как окна замурованы. Только полосочка света по полу. Ето лучик через пролом в крыше забрался. Ето полдень.

 

Поняла Настя, что долго с сейфом уже работает, но не открыть его. Не открыть. И знает Настя, знает не логикой, а чувством женксим, что именно ето и есть тот самый сейф, что именно в нем содержится то, что ей надо, что Холованову надо, что надо товарищу Сталину...

 

Но как-то Насте даже и жалко сейф вскрывать Вроде как чью-то душу наизнанку выворачивать. Медведь. Страшный и неприступный. А вед тоже жалко. Обняла Настя огромный железный ржавый сейф:

 

- Медведюшка ты мой! Люблю тебя. Люблю тебя железного. Люблю тебя несуразного. Жизнь моя в тебе, проклятый. И черт с табой, и с твоим содержимом. Храни для себя. Храни, жадина железная. Я тебя просто так люблю. И до самой смерти любить буду. И если выживу, приеду сюда и заберу навсегда к себе. Вычищу тебя и покрашу. И любить буду. И сейчас люблю. Люблю, как Сталина. Люблю, как...

 

Хотела Настя сказать, но не сказала, кого любит. Просто вспомнила большого человека. Человека в красной шелковой рубахе. Вышел он тогда перед народом огромный, как сейф Путиловсого завода. Мощный, как сейф Путиловского завода. Неприступный, как сейф Путиловского завода.

 

Отвернулась Настя от сейфа. Спиной к нему прижалась. Сидит и самой себя жалко. Почему счастья в жизни нет? Если вспомнить все плохое, что с нею случилось, так хоть и плачь. Вот она и плачет. Второй в жизни раз. Много в душе накопилось. Жизнь несуразная. Сидит Настя, слезы по щекам грязной рукой мажет. Никому не нужна, никем не любима. Былинка-пустоцвет. Не Жар-птица, а лисенок тощий.

 

Болтают про нее в монастыре... Зря болтают... Ничего нет между ними и никогда не было...

 

... Не вошел тогда большой человек на помост, но взлетел. А она стояла в стороне и все ждала, когда позовет: “Настюха, ну-ка покажись народу”. Он тогда был таким красивым. Так его все любили. А она – больше всех. Больше, чем все они вместе.

 

... Он позвал ее к народу. А она не к народу, она к нему летела.

 

Цех литейный с ума сходил, ее увидел. А все потому, что она в тот момент вся изнутри светилась. Даже искорки с нее сыпались. Она любовью светилась. Любовью искрилась.

 

Обняла Настя сейф неприступный, как любовь свою неразделнную.

 

- Медведюшка мой. Люблю тебя. И ничего от тебя не жду. Ни на что не надеюсь. Дурак ты железный.
И кулаком его.

 

Так иногда тоже любовь выражается. Кулаком. Чтобы любимому существу больно было. И еще есть выражение любви. Высшее. Уйти от существа любимого. Навсегда. Бросить. Порвать. Чтобы всю жизнь потом вспоминать. С горечью и болью. 
         Уходить, решила уходить.
         
Времени у нее до вечера много. Но она уходит, чтобы себе больно бы
ло.
        
И ему.
        
Потянула отмычку на себя. Не вы
ходит.
        
Влево-вправо. А внутри сейфа – щелк.

 

 

 

 

 

 

 

И преводът на бългаски:

 

 

 

Телчета върти Настя в ключалката, гвоздейчета, фиби. Не поддава. Късно се съмва през октомври. Тъмно е в църквата, защото прозорците са зазидани. Само една ивичка светлина на пода. Промъкнал се е този лъч през дупка в тавана. Обед е.

 

Разбра Настя, че вече дълго работи със сейфа, но не може да го отвори. Не може. И знае Настя, знае не заради логика някаква, а с женско чувство, че именно това е онзи сейф, че именно в него се съдържа онова, което и трябва, онова, което на Холованов му трябва, онова, което на другаря Сталин му трябва.

 

Но някакси на Настя дори и е жалко да отваря сейфа. Сякаш ще изкара нечия душа на показ. Мечок. Страшен и непристъпен. И все пак е жалко. Прегърна Настя огромния железен, ръждив сейф:

 

- Меченце мое! Обичам те. Обичам теб - железния. Обичам теб - нелепия. Животът ми е вътре в теб, проклетнико. Върви по дяволите и ти, и твоето съдържание. Пази го за себе си. Пази, алчно желязо. Аз просто така те обичам. И до самата си смърт ще те обичам. И ако оживея, ще дойда тук и ще те взема завинаги с мен. Ще те почистя и ще те боядисам. И ще те обичам. И сега те обичам. Обичам те като Сталин. Обичам те като…

 

Искаше да каже Настя, кого обича, но не каза. Просто си спомни големия човек. Човекът с червената копринена риза. Излезе тогава той пред народа огромен като сейф на Путиловския завод. Мощен като сейф на Путиловския завод. Нерпистъпен като сейф на Путиловския завод.
Отпусна прегръдката си Настя. Обърна се с гръб към сейфа. Седи и за самата нея и е жалко. Защо няма щастие в живота? Ако си спомня за всичко лошо, което и се е случило в живота, то поне да си поплаче. Ето тя плаче. За втори път в живота си. Много се е насъбрало в душата. Нелеп живот. Седи Настя, сълзите по бузите с мръсните си ръце трие. На никого не е нужна, никой не я обича. Песен нечута. Не жар-птица, а мършава лисичка.

 

Говорят за нея в манастира. Напразно говорят. Нищо никога не е имало между тях.

 

Не влезе тогава големият човек, а направо влетя. А тя стоеше настрана и все чакаше, кога ще я повика: "Настюха, хайде, покажи се на народа. Тогава той беше толкова красив. Така го обичаха всички. А тя - повече от всички. Повече от всички взети заедно.
Той я повика при народа. А тя, не към народа, към него летеше. Леарният цех направо полудя, когато я видя. И то защото в този момент светеше отвътре. Даже искрички се сипеха от нея. От любов светеше. От любов искреше.

 

Прегърна Настя непристъпния сейф, като своя неразделна любов.

 

- Меченце мое. Обичам те. И нищо не очаквам от теб. На нищо не се надявам. Глупак си ти железен.

 

И с юмрук по него.

 

Така понякога също и любов се изразява. С юмрук. За да го заболи любимото същество. И още едно изразяване на любов има. По-висше. Да се махнеш от любимото същество. Завинаги. Да го оставиш. Да скъсаш връзката. За да си спомняш после цял живот. С горчивина и болка.

 

Да се махне, реши, да се махне.

 

До вечерта има много време. Но тя си тръгва, за да я боли.

 

И него.

 

Дръпна шперца към себе си. Не излиза.

 

Наляво - надясно. А вътре в сейфа - щрак.

 

© Александър Василев Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря! Точно и затова съм си позволил да го споделя с българската аудитория. И най-вече ми допадна простотата на думите и текста. "Просто, все по-просто!" е казал Бетовен
  • Наистина е много красиво!Тъжно,но красиво !
Propuestas
: ??:??