От трийсет години изучавам хората и все още не мога да кажа, че ги познавам повече от преди. Най-често съдим за човека отсреща по неговото лице, така ми се струва. Правим своите заключения по формата на челюстта, погледа, очите, извивката на устата. Обикновено вдигам рамене, когато чуя твърдението, че първото впечатление било най-вярното. Лично за себе си открих, че колкото повече опознавам хората, толкова повече те ме учудват. И тъкмо за моите най-стари приятели мога да кажа, че не зная почти нищо.
Тези мои мисли бяха провокирани от новината за смъртта на Едуард Хайд Бъртън от Кобе*, която научих от сутрешния вестник. От много години Бъртън въртеше търговия в Япония. Познавах го съвсем бегло, до деня, в който ме изуми не на шега. Ако лично не бях чул от него историята, която сега ще Ви разкажа, сигурно нямаше изобщо да повярвам, че е способен на нещо подобно. Удивлението ми беше още по-силно от несъответствието между неговата постъпка и външния му вид и поведение, които създаваха образа на съвсем различен човек. Той беше дребен на ръст, с деликатна конструкция, с червено набръчкано лице и сини очи. Предполагам минаваше шейсет, когато се запознахме. Винаги се носеше спретнат, а дрехите му придаваха сдържан вид, напълно подобаващ на човек на неговата възраст и положение.
Канторите му се намираха в Кобе, но Бъртън често слизаше в Йокохама**. Запознахме се тъкмо там, в Британския клуб, по време на едно мое неколкодневно пребиваване в града, докато чаках един кораб. Седнахме да играем бридж, а на него му вървеше и печелеше. Беше пестелив на думи, и после, когато отидохме да пийнем по едно, той рядко си отваряше устата, и това, което излизаше от нея беше премерено. Имаше типичен английски, леко суховат хумор. Радваше се на висока популярност в клуба. Дори след неговата кончина, от там твърдяха, че си е отишъл един от най-добрите им членове.
Случи се така, че и двамата бяхме отседнали в Гранд хотела. На следващия ден той ме покани на обяд. Запознах се с двете му дъщери и с възпълната му, усмихната и по-възрастна жена. Създаваха представа за сплотено и обично семейство. Онова, което ме порази в него беше добродушното му излъчване. Имаше нещо приятно в кротките му сини очи. Гласът му бе благ, усмивката - любезна. Нямаше начин да си го представиш ядосан. С други думи, беше човек, който те привлича с усещането за неподправена обич към ближния, чаровен, но не и сантиментален. Обожаваше любимия си бридж и коктейлите, можеше да ти разкаже някоя хубава, леко пикантна история, а в младежките си години бе спортувал. Сам бе спечелил всяко пени от голямото си богатство. Изглеждаше мъничък и крехък, привличайки симпатиите на хората, у които пораждаше естествения инстинкт да го защитят. Човек имаше усещането, че не е способен да убие и муха.
Един следобед си седях в лобито на Гранд хотела. От прозорците се откриваше страхотна гледка към пристанището с неговото натоварено движение. Виждаха се огромни лайнери, търговски кораби от всевъзможни държави, джонки и лодки сновяха насам – натам. Твърде оживена, но и някак успокояваща картина.
В този момент Бъртън влезе в лобито, видя ме и седна до мен.
- Какво ще кажеш за по едно малко? – предложи той. Извика сервитьора с приплясване на ръце и му поръча две питиета. Докато момчето сервираше, по улицата пред хотела мина един познат, който ми помаха с ръка.
-Познаваш ли Търнър, - запита ме Бъртън, докато кимах в отговор на поздрава.
-Запознахме се в клуба. Някой ми каза, че е емигрант, който се издържа с пари от близките от Родината.
-Да, точно такъв е. Тук има много като него.
-Добър е в бриджа.
-Както и всички останали. Миналата година при нас се подвизаваше един мой съименник - най-добрият бриджор, който някога съм познавал. Може и да сте се засичали в Лондон. Лени Бъртън се казваше.
-Името не ми говори нищо.
-Няма две мнения, беше забележителен играч, с превъзходен инстинкт към картите. Имаше нещо свръхестествено в играта му. С него направихме много раздавания, живееше в Кобе от известно време.
Бъртън отпи от джина си.
- Настина смешна история, - продължи той, – не беше лошо момче, харесвах го. Винаги се носеше добре и дори минаваше за красив, с къдрава коса и румени страни. Жените много го харесваха. Не правеше големи поразии, беше необуздан, но само когато пийнеше повече. Приятелчетата от неговата порода си падат по чашката. Всяко тримесечие получаваше добра сума от техните, а още повече изкарваше на карти. Поне със сигурност спечели много от мен самия.
Бъртън тихо се изкикоти.
- Може би това беше причината да ме потърси, когато се разори, или пък защото бяхме адаши, - продължи той. - Един ден ме посети в кантората да ме моли за работа. Бях искрено учуден. Каза ми, че вече не му пращат пари и имал спешна нужда да си осигури препитание. Попитах го на колко е години, а той ми отговори, че е на трийсет и пет После се поинтересувах какво е работил.
- Нищо особено, - чух го да отвръща. Признавам, при тази негова реплика не успях да сдържа смеха си. Тогава му му казах: „Страхувам се, че в момента не мога да направя нищо по въпроса. Ела и ме питай отново през следващите 35 години и ще видя какво мога да измисля за теб.“
Той не помръдна, дори леко пребледня. Поколеба се за миг и след това сподели, че от известно време го е погнал лошия късмет на картоиграча. В джоба си нямал дори пукнато пени. Заложил всичко и в момента не можел да си плати даже хотелската сметка. Вече не му давали и на кредит. Беше напълно разорен и готов на самоубийство, ако не започнеше веднага работа. Поспрях погледа си на него. Сякаш душата му се беше разпаднала на късове. Пиеше повече от обикновено и се бе състарил поне с петнайсет години.
- Добре де, освен в картите, наистина ли не те бива в друго?
- Мога да плувам, - отвърна ми той.
- Да плуваш! – едвам повярвах на ушите си като чух този глупав отговор.
- Занимавах се с плуване в университета.
- Аз самият бях много добър плувец на младини. Знаеш ли, хрумна ми една идея – подхвърлих му тогава аз.
Тук старият Бъртън прекъсна своя разказа и се обърна към мен:
- Познаваш ли Кобе?
- Не. Само веднъж съм се отбивал, останах само за нощувка.
- Значи не си наясно къде е "Шиойа" клуб. Когато бях млад, с плуване стигах от клуба до фара, заобикалях го и после излизах чак в заливчето на Таруми***, това е повече от 3 мили. Доста трудно е за плуване, има сериозни течения около фара.
- Тогава споделих идеята си със своя по-млад и разорен съименник, - продължи своя разказ Бъртън, – казах му, че ако преплува цялото разстояние, ще получи работа от мен. Когато чу моето предложение той сякаш се стресна.
- Нали каза, че си добър плувец? - А той ми отвърна, че в момента не е в добра форма. Само замълчах и повдигнах рамене. Младият Бъртън ме изгледа за момент, а после кимна в знак на съгласие.
-Добре, става. Кога искате да го направя?
Погледнах часовника си, тъкмо беше прехвърлило десет.
- Не би трябвало да ти отнеме повече от час и четвърт. Ще отскоча до залива към 12 и половина и ще се срещнем там. Ще те откарам до клуба да се преоблечеш и ще обядваме заедно.
- Съгласен, - отвърна той, а после си стиснахме си ръцете и му пожелах успех. Нея сутрин имах много работа и едвам успях да стигна до заливчето в уречения час. Постоях там, но напразно. Младият Бъртън не се появи.
- Да не би да се изплашил и да се е отказал в последния момент? - попитах заинтригуван разказвача.
-Не, - отвърна ми старият Бъртън – отплувал е, но теченията около фара са препятствие, което не беше по неговите сили. Здравето му бе съсипано от алкохола. Не открихме тялото цели три дни.
Бях шокиран от чутото, дори за миг-два останах безмълвен. След това не се стърпях и промълвих: "Добре де, когато му предложихте сделката, знаехте ли, че ще се удави?"
Бъртън се изкикоти тихо, после ме погледна със своите благи сини очи, потърка брадичката си с ръка и ми отвърна:
- Точно тогава нямах свободно място в кантората.
* Кобе е шести по големина град в Япония.
**Йокохама е най-големият пристанищен град в Япония, разположен е съвсем близо до столицата Токио.
***Таруми е един от крайбрежните квартали на Кобе.
Съмърсет Моъм
Превел от английски език: Георги Карадобрев
A Friend in Need
Somerset Maugham
For thirty years now I have been studying my fellow-men. I do not know very much about them. I suppose it is on, the face that for the most part we judge the persons we meet. We draw our conclusions from the shape of the jaw, the look in the eyes, the shape of the mouth. I shrug my shoulders when people tell me that their first impressions of a person are always right. For my own part I find that the longer I know people the more they puzzle me: my oldest friends are just those of whom I can say that I don't know anything about them.
These thoughts have occurred to me because I read in this morning's paper that Edward Hyde Burton had died at Kobe. He was a merchant and he had been in Japan for many years. I knew him very little, but he interested me because once he gave me a great surprise. If I had not heard the story from his own lips I should never have believed that he was capable of such an action. It was the more startling because both his appearance and his manner gave the impression of a very different man. He was a tiny little fellow, very slender, with white hair, a red face much wrinkled, and blue eyes. I suppose he was about sixty when I knew him. He was always neatly and quietly dressed in accordance with his age and station.
Though his offices were in Kobe Burton often came down to Yokohama. I happened on one occasion to be spending a few days there, waiting for a ship, and I was introduced to him at the British Club. We played bridge together. He played a good game and a generous one. He did not talk very much, either then or later when we were having drinks, but what he said was sensible. He had a quiet, dry humour. He seemed to be popular at the club and afterwards, when he had gone, they described him as one of the best. It happened that we were both staying at the Grand Hotel and next day he asked me to dine with him. I met his wife, fat, elderly and smiling, and his two daughters. It was evidently a united and loving family. I think the chief thing that struck me about Burton was his kindliness. There was something very pleasing in his mild blue eyes. His voice was gentle; you could not imagine that he could raise it in anger; his smile was kind. Here was a man who attracted you because you felt in him a real love for his fellows. He had charm. But there was nothing sentimental about him: he liked his game of cards and his cocktail, he could tell a good and spicy story, and in his youth he had been something of an athlete. He was a rich man and he had made every penny himself. I suppose one thing that made you like him was that he was so small and frail; he aroused your instincts of protection. You felt that he would not hurt a fly.
One afternoon I was sitting in the lounge of the Grand Hotel. From the windows you had an excellent view of the harbour with its crowded traffic. There were great liners; merchant ships of all nations, junks and boats sailing in and out. It was a busy scene and yet, I do not know why, restful to the spirit.
Burton came into the lounge presently and caught sight of me. He seated himself in the chair next to mine.
"What do you say to a little drink?"
He clapped his hands for a boy and ordered two drinks. As the boy brought them a man passed along the street outside and seeing me waved his hand.
"Do you know Turner?" said Burton as I nodded a greeting.
"I've met him at the club. I'm told he's a remittance man."
"Yes, I believe he is. We have a good many here."
"He plays bridge well."
"They generally do. There was a fellow here last year, a namesake of mine, who was the best bridge player I ever met. I suppose you never came across him in London. Lenny Burton he called himself."
"No. I don't believe I remember the name."
"He was quite a remarkable player. He seemed to have an instinct about the cards. It was uncanny. I used to play with him a lot. He was in Kobe for some time."
Burton sipped his gin.
"It's rather a funny story,", he said. "He wasn't a bad chap. I liked him. He was always well-dressed and he was handsome in a way, with curly hair and pink-and-white cheeks. Women thought a lot of him. There was no harm in him, you know, he was only wild. Of course he drank too much. Fellows like him always do. A bit of money used to come in for him once a quarter and he made a bit more by card-playing. He won a good deal of mine, I know that."
Burton gave a kindly little chuckle.
"I suppose that is why he came to me when he went broke, that and the fact that he was a namesake of mine. He came to see me in my office one day and asked me for a job. I was rather surprised. He told me that there was no more money coming from home and he wanted to work. I asked him how old he was.
"Thirty five,' he said.
'"And what have you been doing before?' I asked him.
'"Well, nothing very much,' he said.
"I couldn't help laughing.
"'I'm afraid I can't do anything for you just now,' I said. 'Come back and see me in another thirty-five years, and I'll see what I can do.'
"He didn't move. He went rather pale. He hesitated for a moment and then he told me that he had had bad luck at cards for some time. He hadn't a penny. He'd pawned everything he had. He couldn't pay his hotel bill and they wouldn't give him any more credit. He was down and out. If he couldn't get a job he'd have to commit suicide.
"I looked at him for a bit. I could see now that he was all to pieces. He'd been drinking more than usual and he looked fifty.
'"Well, isn't there anything you can do except play cards?' I asked him.
"'I can swim,' he said.
"'Swim!'
"I could hardly believe my ears; it seemed such a silly answer.
"'I swam for my university.'
"'I was a pretty good swimmer myself when I was a young man,' I said.
"Suddenly I had an idea.
Pausing in his story, Burton turned to me.
"Do you know Kobe?" he asked.
"No," I said, "I passed through it once, but I only spent a night there."
"Then you don't know the Shioya Club. When I was a young man I swam from there round the beacon and landed at the creek of Tarumi. It's over three miles and it's rather difficult on account of the currents round the beacon. Well, I told my young namesake about it and I said to him that if he'd do it I'd give him a job.
"I could see he was rather taken aback.
'"You say you're a swimmer,' I said.
'"I'm not in very good condition,' he answered.
"I didn't say anything. I shrugged my shoulders. He looked at me for a moment and then he nodded.
'"All right,' he said. 'When do you want me to do it?'
"I looked at my watch. It was just after ten.
"The swim shouldn't take you much over an hour and a quarter. I'll drive round to the creek at half-past twelve and meet you. I'll take you back to the club to dress and then we'll have lunch together.'
"'Done,' he said.
"We shook hands. I wished him good luck and he left me. I had a lot of work to do that morning and I only just managed to get to the creek at half past twelve. I waited for him there, but in vain."
"Did he get frightened at the last moment?" I asked.
"'No, he didn't. He started swimming. But of course he'd ruined his health by drink. The currents round the beacon were more than he could manage.' We didn't get the body for about three days."
I didn't say anything for a moment or two. I was a little shocked. Then I asked Burton a question.
"When you offered him the job, did you know that he'd be drowned?"
He gave a little mild chuckle and he looked at me with those kind blue eyes of his. He rubbed his chin with his hand.
"Well, I hadn't got a vacancy in my office at the moment."
© Георги Карадобрев Todos los derechos reservados