В навечерието на Иванов ден

Василий Жуковский
 

Не дочакал зората своя кон оседла
знаменития Смалхолмски барон

и подгони без жал по скали и поля
коня, бързайки за Бротерстон.

Не със Бокъл могъщи да се срещне, днес бърза,
на война да  потегли барона.
За Шотландия мила със английската сила
не се кани да влиза във боя.

Но стои той на коня във желязната броня
и наточен е меча му боен,
и покрит е със щит и топор страховит
на седлото до него е сложен.

След три дена във къщи се баронът завръща
много мрачен, със бледо лице.
Няма сили и коня и едва  още носи

той ездача със броня покрит.

Анкраморската битка не можа той да види.
Там кръвта на потоци се ля.
Бокъл страшно на Еверс нападаше и

за  родината би се Дъглас.

Но железният шлем бе разсечен на две.
Бяха счупени бронята ,щитът.
С прясна кръв  беше  даже  топорът покрит
но не беше кръвта му английска.

До стената от коня слезе бавно барона
и във храстите се притаи.

Той  три пъти изсвири и пажът му млад
на сигнала познат се яви.

Ти ела тук при мене, о малък мой паж
и седни сега тука,  до мене.
Ти си млад с непокварена още душа
и словата ти детски са верни.

Аз не бях тук три дена, малък мой и на мене
истината  сега разкажи.

Ти какво забеляза? Господарката  ти
 посети ли я някой? Кажи!
Господарката нощем към скалите високи
де е фарът отиваше тайно.
Там огньове горят, да не може врагът
нощно време тук да се прокрадне.

 
А през първата вечер лошо времето беше
и безспирно крещя сова зла.
И във лошото време през нощта тя потегли
Към върха на  самотна скала.

Тихомълком във тъмното следвах я сам.
Тя седеше сама, аз видях.
Часовоят го нямаше, пусто бе там.

Бе  единствено  фарът горящ.

И на другата нощ я последвах отново.
На скалата след нея аз бях.

И самотен до огъня  Боже мой, там
непознат на мен рицар видях.

Той подпрял се на меча  до фара стоеше
и беседваше дълго със нея.
Но зарад силния дъжд, зарад бриза могъщ
не можах да им чуя словата.

А последната вечер тихо времето беше.

Поривистия вятър бе спрял.
И на фара отново тя отиде на среща
Рицарят там я чакаше сам.

И му каза/аз чух/: Във среднощния час
пред Иванов ден - празника свят,
ти ела моят мъж не е страшен за нас.
Той на среща по-друга сега е.

Той със Бокл могъщи да се бият е тръгнал
и във боя забрави за мен.
Аз за милия тайно ще отворя вратата
във нощта срещу Иванов ден”.

„Аз не мога да дойда, аз не трябва да дойда,
аз не смея да дойда”- той каза.
„Пред Иванов ден аз  своя път ще вървя.
Сам ще бъда - приятели нямам”.

 

 

 

„О, недей се тревожи,  безметежната нощ
Пред Иванов ден – празника свят,
тя е тиха и тъмна и за срещите скъпи

благосклонно мълчаща е тя.

Кучето аз  ще скрия, стражите ще опия,
на вратата ще сложа трева
и във моята стая пред Иванов ден-свят ден
в безопасност ще бъдеш сега”.

„Нека песът мълчи, нека стражата спи,
мойте стъпки трева да глуши.
Но свещенник там бди, нощно време не спи
Ще узнае за мен през ноща”.

„Той тогаз ще е вече в манастир на далече,
панахида там трябва да служи.
Някой бил умъртвен и три дни - нощ и ден
за душата му помен ще прави”.

 

Той намръщено гледа, пребледнява мъртвешки
и ужасен при фара стои.
„Нека той за убития  служи там панахида
може би тя ще бъде  за мен.

 

Но среднощния час е благосклонен за нас
Защитен от мъглата ще дойда.”

Той каза... а пък тя... гледам вече сама
на скалата пустинна стои.

И барона смутен,поразен,ужасен
там кипи и гори цял във ярост.
„Но кажи ми накрая, кой е той ,ти го знаеш!
Той - кълна се в небето-  умрял е”.

„При блестящият огън - тъй на мен ми се стори-
Бе със шлем той с пера на сокол.
Куче имаше яко на верижка от злато
а на щита му син три звезди”.

„О не,  малък мой паж,теб те мами мечта.
Този мрачен среднощен беглец
не могъл би да стигне , той на пътя убит е
той във гроба е вече – мъртвец”.

„Не, не е туй измама, аз при огъня бях там
и видях аз и чух аз това-
как прегърна го тя, как нарече го тя -
Той бе рицарят - сър Колдингам”.

И барона смутен, изумен, поразен
В пот студена, трепери, бледнее.
„Не той в гроба е скрит, под земята лежи.
Ти неистина казваш на мене.

Там где Твид през усоето, буйна, тече,
гдето мрачен Елдон се издига.
Вече три нощи там твоят сър Колдингам
е убит от потаен противник.

Не, блестящият огън ослепил ти е  взорът,
оглушал  си от бурята нощна.
Вече три дни и нощи там молитви се носят
от монасите  за упокой”.

През вратата минава, влиза вътре тогава

и по стръмните стълби се качва.
на площадката спира - с печал на лице
там самотна унило го чака

 

младата му жена – тиха, бледна е тя
и във тъжно мечтание гледа
към полето, небето и Мертонския лес,
към прозрачната бягаща Твид.

 

„Пак със тебе съм аз  - моя млада жена.”
„Добър ден благородни бароне.
Ти какво ще ми кажеш? Как бе тази  война?
Бокъл бе победен или не”?

„Англичанът падна, англичанинът бяга
от Анкраморското бойно поле.
Моя фар аз да гледам – Бокъл тъй ми нарежда
За неканени гости да бдя”.

Тя при тез думи тежки, промени се в лицето
и ни дума... ни дума и той.
Във покоите влезе със глава наклонена,
а след нея барона суров.

 

 

Във спокойната нощ да заспи не можа той.
Тежко диша и  сам си говори:
„Няма как да се дигне, няма  да се събуди
мъртъвците не стават от гроба”.

 

Ето идва зората,тайнствен час там настава
пред разсъмване и тъмнина.

И в дълбок сън тогава, пред Иванов ден – свят ден
до жена си внезапно заспа.

 

Тя   очи не затвори и във сумрака нощен
го  видя - със открити очи -
при лампадния огън - с копие и със броня
Ричард  Колдингам там се яви.

„О, иди си, върни се”!- прошепна му тя.
„Аз на среща при теб съм поканен.
Зная кой тук сега неочаквано спи.
Ти не се бой – той няма  да стане.

Аз във нощният мрак от жесток таен враг
бях на пътя с измама убит.

И три нощи, три дена панихида за мене

служат там на трупа ми зарит.

 

Той е с теб, той е с теб този нощен злодей
и сега е ужасен сънят му.
И надълго в мъглата, горе там на скалата
где е фарът да скитам съм съден.

 

Где се срещахме двама защитени от мрака
там се скитам аз като мъртвец.
Не бих слязъл сега, но закле ме сама
във Иванов ден-празник свещен.”

Тя потрепна тогава и смутена му каза:

„Но какво става с тебе сега?
Дай ми отговор: Ти спасен си или...?”
Той печално поклати глава.

„Знай със кръв се изкупва пролятата кръв
на убиеца мой тъй кажи.
Любовта незаконна се наказва жестоко.
Ти самата свидетел бъди”.

Той на масата сложи ръкавицата с броня
взе дланта и във свойта ръка.
Мигом пламък обхвана и тогава ръката

и по пръстите огън пробяга.

 

Огнен  белег на масата там се вдълба- 
ръкавицата  се отпечата.
На ръката ... но  тайнствено свойта ръка
оттогава прикрива с платно тя.

Монахиня във древния Драйбургски храм
ходи тъжна, светът не поглежда.
А в Мелрозска обител има мрачен монах
все мълчи и отбягва той всички.

Кой е този монах –мрачен и мълчалив?
И коя ли е таз монахиня?
Той баронът Смалкхолмски е – убиец ревнив
а пък  тя е  жената  му мила.
 

Превод : Емил Петров -2009г
 

 

Замок Смальгольм, или Иванов вечер

                                       Уолтър Скот

 

Василий Жуковский – руски превод

 

До рассвета поднявшись, коня оседлал

   Знаменитый Смальгольмский барон;

И без отдыха гнал, меж утесов и скал,

   Он коня, торопясь в Бротерстон.

 

Не с могучим Боклю совокупно спешил

   На военное дело барон;

Не в кровавом бою переведаться мнил

   За Шотландию с Англией он;

 

Но в железной броне он сидит на коне;

   Наточил он свой меч боевой;

И покрыт он щитом; и топор за седлом

   Укреплен двадцатифунтовой.

 

Через три дни домой возвратился барон,

   Отуманен и бледен лицом;

Через силу и конь, опенен, запылен,

   Под тяжелым ступал седоком.

 

Анкрамморския битвы барон не видал,

   Где потоками кровь их лилась,

Где на Эверса грозно Боклю напирал,

   Где за родину бился Дуглас;

 

Но железный шелом был иссечен на нем,

   Был изрублен и панцирь и щит,

Был недавнею кровью топор за седлом,

   Но не английской кровью покрыт.

 

Соскочив у часовни с коня за стеной,

   Притаяся в кустах, он стоял;

И три раза он свистнул - и паж молодой

   На условленный свист прибежал.

 

«Подойди, мой малютка, мой паж молодой,

   И присядь на колена мои;

Ты младенец, но ты откровенен душой,

   И слова непритворны твои.

 

Я в отлучке был три дни, мой паж молодой;

   Мне теперь ты всю правду скажи:

Что заметил? Что было с твоей госпожой?

   И кто был у твоей госпожи?»

 

«Госпожа по ночам к отдаленным скалам,

   Где маяк, приходила тайком

(Ведь огни по горам зажжены, чтоб врагам

   Не прокрасться во мраке ночном).

 

И на первую ночь непогода была,

   И без умолку филин кричал;

И она в непогоду ночную пошла

   На вершину пустынную скал.

 

Тихомолком подкрался я к ней в темноте;

   И сидела одна - я узрел;

Не стоял часовой на пустой высоте;

   Одиноко маяк пламенел.

 

На другую же ночь - я за ней по следам

   На вершину опять побежал,-

О творец, у огня одинокого там

   Мне неведомый рыцарь стоял.

 

Подпершися мечом, он стоял пред огнем,

   И беседовал долго он с ней;

Но под шумным дождем, но при ветре ночном

   Я расслушать не мог их речей.

 

И последняя ночь безненастна была,

   И порывистый ветер молчал;

И к маяку она на свиданье пошла;

   У маяка уж рыцарь стоял.

 

И сказала (я слышал): "В полуночный час,

   Перед светлым Ивановым днем,

Приходи ты; мой муж не опасен для нас:

   Он теперь на свиданье ином;

 

Он с могучим Боклю ополчился теперь:

   Он в сраженье забыл про меня -

И тайком отопру я для милого дверь

   Накануне Иванова дня".

 

"Я не властен прийти, я не должен прийти,

   Я не смею прийти (был ответ);

Пред Ивановым днем одиноким путем

   Я пойду... мне товарища нет".

 

"О, сомнение прочь! безмятежная ночь

   Пред великим Ивановым днем

И тиxa и темна, и свиданьям она

   Благосклонна в молчанье своем.

 

Я собак привяжу, часовых уложу,

   Я крыльцо пересыплю травой,

И в приюте моем, пред Ивановым днем,

   Безопасен ты будешь со мной".

 

"Пусть собака молчит, часовой не трубит,

   И трава не слышна под ногой,-

Но священник есть там; он не спит по ночам;

   Он приход мой узнает ночной".

 

"Он уйдет к той поре: в монастырь на горе

   Панихиду он позван служить:

Кто-то был умерщвлен; по душе его он

   Будет три дни поминки творить".

 

Он нахмурясь глядел, он как мертвый бледнел,

   Он ужасен стоял при огне.

"Пусть о том, кто убит, он поминки творит:

   То, быть может, поминки по мне.

 

Но полуночный час благосклонен для нас:

   Я приду под защитою мглы".

Он сказал... и она... я смотрю... уж одна

   У маяка пустынной скалы".

 

И Смальгольмский барон, поражен, раздражен,

   И кипел, и горел, и сверкал.

"Но скажи наконец, кто ночной сей пришлец?

   Он, клянусь небесами, пропал!"

 

"Показалося мне при блестящем огне:

   Был шелом с соколиным пером,

И палаш боевой на цепи золотой,

   Три звезды на щите голубом".

 

"Нет, мой паж молодой, ты обманут мечтой;

   Сей полуночный мрачный пришлец

Был не властен прийти: он убит на пути;

   Он в могилу зарыт, он мертвец".

 

"Нет! не чудилось мне; я стоял при огне,

   И увидел, услышал я сам,

Как его обняла, как его назвала:

   То был рыцарь Ричард Кольдингам".

 

И Смальгольмский барон, изумлен, поражен

   И хладел, и бледнел, и дрожал.

"Нет! в могиле покой; он лежит под землей

   Ты неправду мне, паж мой, сказал.

 

Где бежит и шумит меж утесами Твид,

   Где подъемлется мрачный Эльдон,

Уж три ночи, как там твой Ричард Кольдингам

   Потаенным врагом умерщвлен.

 

Нет! сверканье огня ослепило твой взгляд:

   Оглушен был ты бурей ночной;

Уж три ночи, три дня, как поминки творят

   Чернецы за его упокой".

 

Он идет в ворота, он уже на крыльце,

   Он взошел по крутым ступеням

На площадку, и видит: с печалью в лице,

   Одиноко-унылая, там

 

Молодая жена - и тиха и бледна,

   И в мечтании грустном глядит

На поля, небеса, на Мертонски леса,

   На прозрачно бегущую Твид.

 

«Я с тобою опять, молодая жена».

   «В добрый час, благородный барон.

Что расскажешь ты мне? Решена ли война?

   Поразил ли Боклю иль сражен?»

 

«Англичанин разбит; англичанин бежит

   С Анкрамморских кровавых полей;

И Боклю наблюдать мне маяк мой велит

   И беречься недобрых гостей».

 

При ответе таком изменилась лицом

   И ни слова... ни слова и он;

И пошла в свой покой с наклоненной главой,

   И за нею суровый барон.

 

Ночь покойна была, но заснуть не дала.

   Он вздыхал, он с собой говорил:

«Не пробудится он; не подымется он;

   Мертвецы не встают из могил».

 

Уж заря занялась; был таинственный час

   Меж рассветом и утренней тьмой;

И глубоким он сном пред Ивановым днем

   Вдруг заснул близ жены молодой.

 

Не спалося лишь ей, не смыкала очей...

   И бродящим, открытым очам,

При лампадном огне, в шишаке и броне

   Вдруг явился Ричард Кольдингам.

 

«Воротись, удалися»,- она говорит.

   «Я к свиданью тобой приглашен;

Мне известно, кто здесь, неожиданный, спит,-

   Не страшись, не услышит нас он.

 

Я во мраке ночном потаенным врагом

   На дороге изменой убит;

Уж три ночи, три дня, как монахи меня

   Поминают - и труп мой зарыт.

 

Он с тобой, он с тобой, сей убийца ночной!

   И ужасный теперь ему сон!

И надолго во мгле на пустынной скале,

   Где маяк, я бродить осужден;

 

Где видалися мы под защитою тьмы,

   Там скитаюсь теперь мертвецом;

И сюда с высоты не сошел бы... но ты

   Заклинала Ивановым днем».

 

Содрогнулась она и, смятенья полна,

   Вопросила: «Но что же с тобой?

Дай один мне ответ - ты спасен ли иль нет?.

   Он печально потряс головой.

 

«Выкупается кровью пролитая кровь,-

   То убийце скажи моему.

Беззаконную небо карает любовь,-

   Ты сама будь свидетель тому».

 

Он тяжелою шуйцей коснулся стола;

   Ей десницею руку пожал -

И десница как острое пламя была,

   И по членам огонь пробежал.

 

И печать роковая в столе возжжена:

   Отразилися пальцы на нем;

На руке ж - но таинственно руку она

   Закрывала с тех пор полотном.

 

Есть монахиня в древних Драйбургских стенах:

   И грустна и на свет не глядит;

Есть в Мельрозской обители мрачный монах:

   И дичится людей и молчит.

 

Сей монах молчаливый и мрачный - кто он?

   Та монахиня - кто же она?

То убийца, суровый Смальгольмский барон;

   То его молодая жена.

 

1822