Златните нарциси
Уилям Уърдсуърд
Облак – самотен скитник бях,
реех над хълми и долини
и изведнъж ги видях –
златни нарциси дузини.
Покрай езерото, под дръвчетата
пърхат и танцуват с морския бриз цветчетата.
Сякаш са звездите вечни,
трепкащи из Млечния път,
разстилат се нарцисите в редици безконечни,
до на самий залива брегът.
На поглед пръв те десетина хиляди бяха
и във весел танц главички въртяха.
Танцуваха и вълните зад тях,
но ликуваха те повече и от вълните искрящи.
И как би могъл да е тъжен поетът
сред такива приятели веселящи.
Взирах се, взирах се в тях - с бегла идея
какво щастие е за мен - пред такава гледка да немея.
Честичко, когато лежа на канапето,
потънал в апатия или мечти,
усещам го – на самотата блаженството, ето -
гледат ме нарцисите с интровертни очи.
После от удоволствие сърцето ми лудува,
отново с нарцисите златни да танцува.
Ето го и оригинала:
The golden daffodils
I WANDERED lonely as a cloud
That floats on high o'er vales and hills,
When all at once I saw a crowd,
A host, of golden daffodils;
Beside the lake, beneath the trees,
Fluttering and dancing in the breeze.
Continuous as the stars that shine
And twinkle on the milky way,
They stretched in never-ending line
Along the margin of a bay: 10
Ten thousand saw I at a glance,
Tossing their heads in sprightly dance.
The waves beside them danced; but they
Out-did the sparkling waves in glee:
A poet could not but be gay,
In such a jocund company:
I gazed--and gazed--but little thought
What wealth the show to me had brought:
For oft, when on my couch I lie
In vacant or in pensive mood, 20
They flash upon that inward eye
Which is the bliss of solitude;
And then my heart with pleasure fills,
And dances with the daffodils.
© С Todos los derechos reservados