Емоцията БДЖ - пряко предаване
Петък е! И цялото човечество ликува края на работната седмица. С неутолена жажда, гърлата на половината български мъже, очакват спиртната наслада за сетивата или както казва една българска реклама за ракия – „меката топлина”. От друга страна жените обсъждат тоалетите за така важната по исконна българска традиция – фрайдей найт, а останалата част от женското съсловие на страната – подвива уморено крак, реейки поглед някъде между парите, щедро напоени с дъх на червен пипер. Ранният следобед тъкмо е в разгара си, а по това време моя милост се целува за довиждане с любимия на гара Пловдив. Сега ще прозвуча снобарски, но не ми пука, за себе си звуча адекватно. Влакът беше както всички други влакове у нас, а именно – първият модел след парните локомотиви, така го определих преди години с детската си главица. А на целия му фон аз стоя като плюнка. С ботуши, последен модел от гурбетлъка ми в Обединеното кралство, изящна туника и панталон от гурбетлъка ми в Италия и скъп куфар, не помня вече откъде. Каква съм надута и повърхностна, си мислите вие, а на мен ми се плаче. Направо ми се реве! От тая мръсотия и всички идиотски физиономии наоколо, от лудостта на гладния поглед, святкащ от съседната седалка, от късмета ми, че успях да седна изобщо в претъпкания влак, по подобие на тези през Втората световна война, пътуващи към Аушвиц. Пътуването с влак в България е една особена и запомняща се емоция. Чувстваш се като участник в социален експеримент. От една страна слушаш болежките на пенсионера и колко пръчки от асмата е нарязал. От друга страна малко циганче завира необърсаното си лице в екрана на лап топа ми и завира пръстите си в клавиатурата, подвиквайки: „како, како, я пусни Би Ти Ви”… Писах няколко пъти, няколко пъти трих и реших да не изпадам в подробни примери за останалите персонажи, с които се срещнах в това приключение. Пристигнах благополучно в столицата. Панталонът ми вече не изглеждаше толкова изящно и съвсем не остана бял. И тъй като това не беше още крайната ми гара, се заредих с малко търпение до следващия влак към родния Плевен. Второстепенната история няма да преразказвам, но ще кажа само, че това търпение, с което се заредих, беше непредвидено и явно всички пътища вече не водят към Цариград, а към родното БДЖ. Седнах на една пейка в чакалнята и реших да прекарам идните два часа в разговори по телефона. Това обаче се оказа много трудна задача, тъй като докато разговарях, до мен суфлираше един душевно болен човек, който навярно държавата бе побъркала, съдейки по монолога му. От друга страна в чакалнята чорбаджийски се разхождаше един истински Балкан, може би Балканка, който явно не бе съвсем бездомен, съдейки по покрива над главата му. Счетох, че се нуждая от усамотение и успокоение, както и от по-приветливо място, в което да дочакам края на деветте дена път с камили. Чувствах се душевно изнасилена от масовата грозотия в България. Не че съм и отвикнала, не че съм живяла сто години зад граница, не че искам да живея повече в чужбина, но някак тръните ги усетих по-дълбоко в очите си. Прииска ми се да съм героиня в приказка „България” и да съм партия с добрите феи, които с разни магии и вълшебни пръчки да преобразят дупките по пътищата в прекрасни 3-де картини, които да радват хората, а не да ги озлобяват. И така с всички неуредици и несполуки… След което да има „… и заживяха щастливо”. Хубавата илюзия бе смутена от грубото отношение на сервитьорката, в „по-приветливото” от чакалнята на Централна гара, кафене. След което се отърсих от всички приказни щуротии и дочаках моя влак на надеждата да се завърна аджеба някога. Той (влакът) ме посрещна подобно на предшественика си – пълен, мръсен, миризлив и неромантичен. Прекъсвам неочаквано. Наближавам своята гара, батерията ми свършва, а с нея и историята ми. От мястото на събитията - до скоро...
© Ивелина Емилова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
До болка познато изживяване! Но като че ли след стотното пътуване циганетата и пенсионерите спират да ти правят впечатление. И все пак ми беше забавно докато го четях
-
Хареса ми много! Браво!
-
Въобще не съм си играл да тълкувам, защото разказът е доста праволинеен и пределно ясен. Освен това вече 22 години съм по гурбети, дори в момента се намирам в една скапана пустиня в Азия, така че всичко това ми е пределно познато. Философски погледнато, тази твоя творба не се различава много от купищата такива, залели българското литературно пространство в последните двадесетина години с огромен заряд национален нихилизъм. По-интересното е, че всъщност България има с какво да се гордее, само гдето повечето автори се оглеждат предимно в проблемите, защото е по-лесно да критикуваш и сравняваш с чужд авторитет, вместо да създаваш собствен (разбирай национален дух). Но това е детската болест на всяка държавност преди да преоткрие националната си култура. Винаги има много критика, което определено води до полза роду. В случая ти не си виновна за продължителната инфантилност на държавното ни преустройство в преход, както и други творци, като теб, но всеки, който се чувства творец от български корен би могъл да спомогне за създаването на една нова реалност, защото съзнанието определя действителността чрез инструмента наречен позитивна масова култура. Но културата на отрицанието е точно обратното или за леснота - псевдокултура. Въпрос на избор.
Та! Кой американски президент беше казал: "Не мислете, какво е направила Америка за вас - а, какво вие сте направили за Америка?"
Популизъм? Да. Клише? Да. Но с огромен позитивен енергиен заряд.
Е, нека всеки български автор да създаде по едно такова клише и да видим, какво ще се промени в следващите 20 години! -
Поздрав от поредната участничка в БДЖ-експеримента.....
Харесах репортажа ти в стил микрофонът,пардон...вагонът е ваш... -
Kasius, струва ми се, че си изтълкувал идеята ми погрешно, но и не се изненадвам. Стремях се към паралел между две реалности. Дрехите бяха средство за упоменаване на Запада и стандарта, който тук липсва и към чието отсъствие хората са примирени и свикнали. Гражданското самосъзнание и негодувание у мен се събудиха едва когато изградих реална база за сравнение. Оттук и изразеното ми възмущение. Темата е ясна, не разбирам жлъчните изказвания, които отнасят идеята в съвсем други полета.
А на Александър благодаря за единодушието и съпричастността! -
Мисля си, че от следващия гурбет трябва да си купиш една кокетна колица и проблемът ти "воала" - разрешен.
-
"Каква съм надута и повърхностна, си мислите вие ..."
Може би и аз щях да си го помисля, ако наистина осъждах хората, че изразяват мнение
Но пък знаеш ли, като стигнах до последната дума, всъщност цялата история ми е много позната, а странното е, че когато спреш да негодуваш на ум все се намира някой да те посочи с пръст и да ти изсъска да спреш да мрънкаш...
Кой каквото иска да си мисли - зная какво означава да ти е преляла съвсем чашата от все същата изкъртена сцена - аз те подкрепям
А това твое изживяване е направо като тропически рай на фона на моите последни няколко във влака, повярвай ми :D
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
