Бяло лице върху бяло тяло на слънчево поле
в миг на самота с вода от спомени измива се.
Пресича бурното море със своите бели крайници
и милва нея с белите ръце, докато водата за секунда изпарява се.
С бяла мисъл на белязания влак качва се и поклаща се
в ритъма на колелетата въртящи се.
Белият му опиат без него завинаги ще е и вечно,
докато живот му на Земята бъде, и кожата му почернява в музиката на метала...