Бяло лице върху бяло тяло на слънчево поле

в миг на самота с вода от спомени измива се.

Пресича бурното море със своите бели крайници

и милва нея с белите ръце, докато водата за секунда изпарява се.

С бяла мисъл на белязания влак качва се и поклаща се

в ритъма на колелетата въртящи се.

Белият му опиат без него завинаги ще е и вечно,

докато живот му на Земята бъде, и кожата му почернява в музиката на метала...