Нашенско стихче

Изгрев светъл деня до бодрост свежда

и детски сън от легълцето тихичко събужда.

Врабчета звучно чуруликат, от клон на клон припкат,

девойки и юнаци на полето се викат.

И нашенец със рало, с шапчица във бяло,

с гащеризонче омаляло,

трескаво на нивата пристигна,

смеха злорадствен на враните надигна.

Да се смееш и да плачеш едно и също ли показва?

Или на чужд проблем се радваш, или на твой чуждия се радва.

Обида или срам - няма никакво значение,

нашенец български гледа на своето настроение.

Врабеца чурулика и окото му не мигва

пред завист мръсна, която нищичко не скрива.

И в дъжд, и в сняг, и в студ злокобен

всеки чака за дълбока дрямка момент удобен.

А пък българина наш от град на град ще ходи,

всичко ще направи, само да работи.

От Тракия през Балкана до Добруджата наша

ще върви, ще бендее, пък за овцете да има паша.

И ловец на надежди с дебели сиви вежди,

и хитрец на измами, продаващ мръсни чалми,

и крадец за стотинка, хващащ се на всяка примка,

и певец на герои на жестоки двубои

българинът е огнище, пълно с воля,

душата му е пламъкът във  центъра на боя,

сърцето му - храм за Божията молитва,

а ръцете му ковачница за всекидневна битка.