Следователно, уповаването на възможностите и ефективноста на светските човешки явления - като политическа система, власт, пари, лидери и т.н. (наречено от известния сръбски теолог и православен духовник Горан Бигович "прогресивизъм"), също както и абсолютизирането на рационализма и науката в епохата от европейския ренесанс и до днес, без "поставянето" на това уповаване и абсолютизиране под "авторитета" на една надчовешка "институция", не са нищо друго освен култ към "златни", но в крайна сметка безпомощни идоли, към "гиганти на глинени крака". И въпреки че прилича, все пак култът не е и не може да бъде вяра, най-малко православна християнска. И, макар че някои от маневрите на последователите на култа са започнати с добри намерения, за благото на човека - като се почне от научни открития и се стигне до революции и преврати, все пак съвременното състояние на света и на планетата Земя и тенденциите на задълбочаване на "кризата в отношенията" околна среда-човек ни убеждават, че отварянето на нови прозорци и хоризонти пред знанието и развитието на технологиите и цивилизацията, каквото и да означава това, повече приличат на отваряне на кутията на Пандора, отколкото на портите на Рая.

                  Без Страх от Бога отношенията на хората помежду им не са и не могат да бъдат нищо друго освен подчиняване на по-слабия егоизъм на по-силния такъв.

                  И, да ме прощават въодушевените политически ентусиасти от всички цветове и нюанси, но отношенията партии - редови членове и симпатизанти, кандидати за власт - електорат и т.н., особено в "красивия" им български вариант - добре познат с повторението: бързо и шумно издигане на балони с всякакъв цвят и скоропостижно изпускане на въздуха, съпроводено с характерен звук, поразително приличат на отношенията между посочените два вида егоизъм.

                   Национализмът като политическа доктрина и практика не прави изключение - нито е, нито може да бъде панацея. Бидейки политика и той е вид култ като описания по-горе, форма на "прогресивизъм" абсолютизираща едни неща и отричаща, загърбваща и/или омаловажаваща други.

                   Ние като индивиди и като народ трябва да разберем, че демокрацията и свободите не ги "дават" партиите (дори и най-добрите!) и министерствата, но са достояние на активното и солидаризиращо се гражданско общество. А човешките права и свободи са естествени човешки "атрибути", присъщи на хората "по природа" както ще кажат учените, а според мен - по Божия воля и промисъл и не са "подарък" от държавата и властта.

                   Християнинът е човек с общочовешка (дори и към врага!) отдаденост и любов, всяко "свиване" и ограничаване на която е белег за отстъпване от тази религия и присъединяване към посочения вече култ.

                     Национализмът често се показва като страх от чуждото и различното . Били опасни за физическото оцеляване на нацията. Напълно реално е чуждото и различното да имат и тези цели. Но всеки страх ражда демони. Ражда забрани, ограничения, подозрения, ако щете дори и превъоръжаване - все с идеята да си пръв и по-силен в удара. Страхът ражда дори възгледа, че атаката е най-добрата защита (без да мислим за футбола). Колко близо сме разсъждавайки по този начин до поведението, към което указват думите на Спасителя "Обичай ближния!", или тези на Бог Отец, изречени чрез Исая "Милост искам от вас, не жертви!". Казвам всичко това не от светски политически, а от християнски позиции. Защото Христовата вяра отрича страха. С това казвам, че национализмът не трябва да се основава на страх, а на положителни особености и черти на народния характер, бит, традиции и т.н., които да не бъдат абсолютизирани, а просто представени и защитени в контекста на особеностите на световните нации и култури. В тази връзка не трябва да се правят отделни партии и организации базирани на национализма, той следва да е в поведението и практиката на всяка българска партия и на всеки политик и общественик персонално. Нещо повече - патриотизъм и национализъм, като система от български ценности, са нужни и като възпитателен и като културен модел за всеки български гражданин, от най-ранна до преклонна възраст. А в колко по-голяма степен важи това за християнските ценности? Но възприемането като свой на този модел не може да стане по призив и повеля, а само като резултат от себеосъзнаване. Този процес може да бъде стимулиран чрез предизвикване на дискусии, срещи-разговори, семинари и мощната и неоспорима роля на АТАКА в тази посока не може да бъде подмината с мълчание. АТАКА "постави на масата" съществено нов дебат в българското общество, създаде условия и среда за полемика по въпроси като този за приоритета и съотношението на българските интереси и задълженията и ограниченията, свързани с интеграцията на България.

                   Национализмът не следва да бъде "ешелониран" в нарочна самостоятелна политика и партия, а обратно - да бъде задължителна черта на всяка българска политическа сила и политика. Фактът че той се превърна в самостоятелна доктрина и база за поява на основани на него организации, само потвърждава до болка известния факт, че останалите "играчи" играят за някой друг, но не и за нас българите, или със сигурност - все още не.

                  Когато националните идеали и ценности, приети с референдум от единствения и безспорен суверен - българският народ, бъдат посочени в основния закон на родината и по този начин им се гарантира онзи стабилитет, който без съмнение заслужават, въпросите що е национализъм, нужен ли е той, полезен ли е и т.н. ще са ирелевантни, въпросът ще е дали и доколко политиците и политическата система не го неглижират, заобикалят и нарушават с действията или бездействията си.

                  Но това означава, че от политика и база и повод за различни политически борби, национализмът ще е станал част от ценностната ни система. Тогава например ще сме разбрали, че когато някои от нас живеят зле, проблем имаме или ще имаме всички.