Какво би станало, ако можехме да докоснем вселената? Да променим един физичен закон? Какво бихме направили?

Законът не би бил само един. Така наречените от учените "закони" са скелета на реалността ни. Дръпнете един, и след него ще тръгнат още. Всяко действие има последствия. Колкото по-голямо е то, толкова са по-големи последствията. Всичко е свързано, това го осъзнах. В живота на всеки човек идва момент, когато го осъзнава... Но учените не са прави. Откритите от тях закони не са закони, а по-скоро правила. Чудех се откъде идват тези правила. Още не съм сигурен. Ами ако те бяха създадени от самите нас? От нашето общо мислене, търсещо еднообразието и познатото. И какво би станало с човека, който осъзнае тези неща и е разбрал, че той не търси познатото.

"Нов ден - нов късмет"- казах си и заключих входната врата. Очакваше ме поредното интервю за работа. Беше хубава работа. Няма значение каква, важното е, че беше хубава. Не се притеснявах.

Нямах очаквания, надежди, разочарование, страх... Липсваха. Беше ми все тая. Вече не ми правеше впечатление. Не обръщах внимание на ужасната си квартира. Беше ми все тая дали ще си купя цигари, или ще разчитам на фаса на улицата, дали ще пуша. Дали ще се нахраня днес, не мислех за това. Просто продължавах машинално да се боря. Защо, и аз не знам. Живеех тук и сега, никъде другаде. Предната секунда не ме интересуваше, следващата - щях да разбера.

Стигнах до вратата на офиса. Изобщо не го огледах, сега нямаше значение. Ако на следващия ден трябваше да дойда пак, тогава щеше да има. Щях да го огледам на излизане.

Не го огледах на излизане. Познахте ли? Ха-ха... Интервюто мина страхотно, представих се блестящо. Сигурно се питате защо тогава не съм назначен. Елементарно - липса на стаж. Всички го искаха... А как можеха да вместят в една обява изискванията: "желателно 19 годишен" и "минимум 2 години стаж". Един от 100-те парадокса на тази държава. Да си гледат работата... Извадих една забравена измачкана цигара от джоба, запалих я и закрачих. Спрях да мисля. Просто ходех и пушех. Минах покрай един магазин за алкохол и ме осени идея. Бръкнах в джоба си и извадих 5 лева, които превърнах в малка бутилка ром. В този момент звънна телефонът. Беше добра моя приятелка, в която мисля, че бях влюбен. Всъщност не мислех, знаех го. Разбрахме се да се видим. Бил съм ú липсвал. Тези думи ме накараха да се почувствам добре. Щяхме да се срещнем на нешето място.

Чаках вече от 20 минути. Беше малко досадно. Отворих рома и отпих. Загледах се в пейзажа. Реката с красивата гора на отсрещния бряг. Половин час.  Тя винаги закъсняваше. 40 минути. Всъщност всички жени закъсняваха. Май беше част от природата им. Досадно...

Ето я и нея. Сърцето ми тупна по-силно и безразличието изчезна за миг.  Приближаваше се с нейната весела крачка, беше щастлива. Поздравихме се и седна до мен. Поговорихме за общите неща, споделих ú за неуспеха си днес. Обичайното. "Какво е станало? Изглеждаш много щастлива днес." Думите, за които щях да съжалявам. "Ние тръгнахме"- отговори ми тя. Описа ми го, описа как е станало, описа какво е чувствала. Аз мълчах. Отпих... Продължително. Била го обичала. Обичала?! "Какво има"-  попита тя. Мълчах. Изправих се. "Какво има?" - попита отново, също се изправи и сложи ръка на рамото ми. Обичала го?! Стиснах ръката ú силно и се втренчих в уплашения ú неразбиращ поглед. Обича? Впих другата си ръка в гърлото ú, дръпнах я към себе си. Очите ú се изпълниха с ужас, неразбирането се увеличи.  Затегнах захвата и на двете си ръце. Опита се да каже нещо, но не ú позволих. Мразех, обичах, страхувах се... Имаше нещо във мен. Нещо странно и ново искаше да излезе... "Просто изчезни" - прошепнах тихо и затворих очи.

Подскочих в леглото си целия облян от пот. Отново кошмар. Какво ме накара да сънувам такова нещо? Ужасно е... Имах чувството, че нещо не е наред. Трябваше да чуя Катя. Щеше да е бясна, но щеше и да ме разбере. След такъв сън... Взех домашния телефон и набрах номера. Чу се сънено "ало" от другата страна. Гласът на майка ú. "Търся Катя. Съжалявам, че ви будя толкова късно. Важно е..." За мен, довърших си изречението наум. "Съжалявам. Имате грешка." - и връзката прекъсна. Какво ставаше? Родителите ú не ме харесваха, виждайки начина ми на живот, но ме уважаваха като неин приятел. Това не е нормално. Какво ставаше? Набрах номера отново, този път много бавно, за да съм сигурен. "Ало?" Поех си дъх и казах отново: "Катя търся, дъщеря ви..." Малко тишина... "Аз нямам дъщеря!" - също толкова сънено. "Казах ви, имате грешка."