Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в тоз ден. Ама беше време за жътва и всичките селяни прекарваха дните, че и нощите на къра. Улиците бяха тихи и морна жега върлуваше наоколо. Само някое куче се чуваше да лае от време на време зад оградата, ама после се скриваше на сянка и не се обаждаше чак до вечерта.
Одаята беше прохладна. Слънцето в таз къща влизаше само в ранни зори, а после големият орех на двора спускаше плаща си над покрива и не даваше на лъчите и жегата да пристъпят прага. Фатима легна на миндера и се превиваше от болка в корема. Не викаше, даже не издаваше никакъв звук. Само тихо капеха сълзи от очите ѝ, щото знаеше, че и да крещи за помощ никой нямаше да дойде. И туй не беше само заради жътвата, ами и защото никой в туй село не се интересуваше от нея. Все пак отдалече беше придошла тука, толкоз много неща говореха за нея хората, че по-добре беше да се стои настрана. Затуй и когато оня побеснял пръч я беше подгон ...