Иска ми се да напиша нещо за смъртността, за посредствеността, за миналото, да има малко любов, малко апатия, депресия и омраза; повечко от миналото, за моя идеал, за забравата, за тъпотата, за скуката, за пошлостта, за клишето, за срама и предразсъдъка, за добротата и наивността. Ще пиша за себе си, защото точно днес почувствах нуждата да съм егоист, точно днес се засрамих и се почувставах жалка. Почувставах се излъгана от самата мен; почувставах, че съм заблудила себе си и тук-там няколко човека.

   Някога, сякаш беше много отдавна, смятах себе си за особняк, от онези типичните - леко циничен, мразещ и със специфично самочувствие - на различен, на човека с малко по-различен мироглед, на гледащ на живота от завоя, защото го изучавах. Мразех онези свои дни, мразех ги, защото сякаш ме отдалечаваха от човека в мен, отдалечаваха ме от хората и от възможността да бъда гражданин, дъщеря, съпруга и индивид от коловоза. Намери се един човек, който ми каза, че докато гледам на света от гледна точка на  статистиката и на човека като обект за изучаване, ще имам проблем. Тогава си казах "дяволски си прав". Отказах се, не, преборих се, за да вляза в коловоза, за да се унифицирам, заедно с всичките си мисли. Моят мозък беше моят враг. Имах кръг от съмишленици, не знам как по друг начин да ги назова, с тях  мислехме и псувахме света и неговата недрожелюбност, имахме идеали, но не знаехме как да ги защитим. Казвахме си, че няма смисъл да сме такива, защото ще се провалим. И аз се отаказах. Отказах се от всичко, за да разбера, че съм се отказала от себе си.