Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него
 
                                              И най-малкото добро, което направиш, то е за твоя сметка,
                                              ще ти дойде на помощ и ще те избави от голямо нещастие.
                                              Може да ти се струва нищо, но една твоя светла мисъл,
                                              изпратена към някого, като Ангел ще дойде при теб,
                                             когато си в най-голяма нужда, и ще ти помогне.

                                                                                          Учителят Петър Дънов


            Доброто е душевна принадлежност, заложена в същността на всички живи същества, които, бидейки необикновени и уникални, оставят забележителни следи по пътя си. Разумният, еманципиран човек неведнъж се е сблъсквал с важните, големи като метеорити житейски въпроси, чиито отговори търсим, докато живеем. Едни от тях са свързани с ценната мъдрост, към която се стремим, други – с нескончаемия ни устрем към личностна реализация и себедоказване, а трети – с вихрения ни порив да съграждаме основите на един по-устойчив, надежден и светъл свят.
            Още от средновековни времена сме усвоили възможността да се сближаваме със свои съмишленици, да даваме превес на мечтите си и всячески да се борим за тяхното осъществяване. Ние сме малка, невидима част от живота и фактът, че притежаваме разсъдък и способност за комуникация, съществено ни отличава от останалите индивиди, населяващи планетата Земя. Докато вървим по трънливите пътеки към трудните успехи, срещаме спънки, разочароваме се, вдъхваме си вяра, усмихваме се и продължаваме напред. Някъде там, между вечния стремеж за съвършенство и заплетените препятствия на реалността, се ражда доброто – онази сила, която ни обединява в името на чист и смислен идеал.
            Смятам, че всеки от нас се появява на белия свят, придружен от изграждащите го елементи състрадателност, отзивчивост и великодушие. Те ни съпътстват до мига, в който се оформяме като достатъчно зрели личности, за да изберем посоката на пътя, по който ще вървим. Като се замисля по-дълбоко за това кои сме и какъв траен отпечатък сме оставили в развитието на Вселената, стигам до извода, че ако не бяхме ръководени от импулса за прогрес, нямаше как да постигнем подобни резултати. Монументалното настояще е тяхното най-красноречиво отражение.
            В никакъв случай не желая да бъда като Матросов на амбразурата. Наясно съм с това, че около личностите ни се е завихрило огнено торнадо от многолики проблеми, амбицирани сме да заявим точна позиция, но като че ли някакъв детайл ни липсва. Гордиевият възел[1] е привидно комплициран[2] докрай. Съвремието ни обезверява. Бавно чезне надеждата в истинността на моралните ценности и се претопява в изморително гонение на едно по-спокойно и справедливо утро.
            Защо?
            Кое ни възпира да полетим?
            У всеки се крие частичен боязън. Светът е толкова голям – пред неговата масивна снага изглеждаме като миниатюрни точици на бял лист. Понякога – сред цялата претрупаност на динамичното ни ежедневие, се появява Човек, дарява се ласка, припламват искри, откриват се Светове в нечии чужди очи, преплитат се длани, символизиращи Любов, обменя се насърчаващо слово. И Вярата се възражда величествено от пепелта… 
            С течение на времето стигнах до умозаключението, че доброто е незрима и загадъчна чародейка – без плът и ясно изразени очертания, тя е вечно работещият двигател във фабриката на нашето битие; фината мяра, която ни определя като Хора. Бъдете сигурни, че бихте могли да я срещнете навсякъде – пулсациите ѝ са ни обгърнали в бялата си пелерина и ни карат да се чувстваме витални и полезни. Когато се намираме на сериозен кръстопът и не успяваме да направим избор, ще усетим приятелската ѝ длан и ще поемем уверено по правилната пътека.    
            Британският изкуствовед Джон Ръскин изказва твърдението: „Добрината не може да се прави от омраза или корист. Тя се прави само от обич.“ Разтваряйки портите на миналото, не бих могъл да подмина подвига на личностите, оставили дълбоки следи в родната ни история с действията си. Националните ни герои, еманация на непоклатим дух в дебрите на разглобно и гибелно време, мъченически губят животите си в тежка борба за жадувана свобода. Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Георги Раковски, Кочо Честименски и много други Българи поемат с храбри сърца към хоризонта на вечността, за да можем ние спокойно да дишаме.
            Кое е подтиквало тези Мъже да предизвикат настоящето си?
            Какъв е човекът на Новото време и какви са неговите ценности?
            Поддържаме ли устоите на вярата, надеждата и любовта?
            Добри ли сме?
            Всекидневно, ежечасово и ежеминутно влизаме в контакт с персони, които насищат мислите ни със спомени, чувства и думи; обменяме ключова информация, възприемаме промените, триумфираме и се борим с несгодите. Нишката между новото начало и парализиращия застой е по-тънка от конец и във всеки един миг може да се скъса. Усещате ли, че душите ни креят и неволно изпускат „ядрото, есенцията и същността“, за които говори бразилският поет Марио де Андраре? Обвити в статичен пашкул, пълзим към идеалите си, а не летим към тях – като че ли предпочитаме да ги изоставим, вместо да се борим смело докрай.
            В своята книга „Как да постигаме целите си“ Брайън Трейси, световноизвестен мотивационен експерт, пише следното: „Ценностите ви определят убежденията ви за вас самите и за света около вас. Ако притежавате положителни ценности, като например любов, съчувствие и щедрост, ще вярвате, че хората около вас заслужават тези ценности и вие ще се отнасяте с тях по съответен начин.“
            Нима всички ние не сме носители на изконна искреност и недокосната невинност?
            Ако премахнем издигнатите бариери, неглижираме потекло̀ и разперим криле към простора, би ли станал по-цветен светът?
            Според мен днес е изключително важно да се придържаме към истината и да сверяваме часовниците си с постоянно изменящия се такт на времето. Намирам за неправилна мисловната ориентация на голяма част от съвременното общество за състояние на покой в илюзорно Прокрустово ложе[3]. Говорейки от трибуната на настоящето, съм непоколебим в мнението си, че за да уловим разковничето, се изисква да дерзаем и да търсим онова, което ни преизпълва с красота; да браним като лъвове епизодите на благородната човечност.
            В моментите, в които осъзнавам, че се губя в потока на делника, натискам стопиращото копче. Оглеждам се и разбирам, че съм обграден от значими личности, убеден съм, че те падат, стават, продължават, докосват, обичат, създават, творят; сърцата им развълнувано туптят и се наслаждават на всяко птиче чуруликане или спонтанна прегръдка под тежките лъчи на жаркото слънце.
            Докато си инертен и се опитваш да не бъдеш наранен, докато се луташ между днес и утре, ако не си готов да дадеш, за да получиш, не би могъл да се потопиш в блажения поток на удовлетворяващото щастие.
            Според Константин Паустовски[4]: „Има на света едно единствено истинско съкровище – доброто сърце.“ То знае как да омайва, как да привлича и как да обича, за него омразата и завистта са несъдържателни понятия. Изопнатите струни на тънката му чувствителност го обличат в имагинерност и недостижимост за низката маса. Онова, което го отличава, е онова, от което всеки изпитва нужда – любов, топлина, разбиране и подадена ръка над ръба на пропастта.
            Аз съм отломка от епоха, в която делата на дядо Добри от село Байлово никога няма да избледнеят. Аз живея във време, в което същинският образ на безкористното благо се крие в преливащи от мъдрост и смирение очи, беловласи коси, оцветени в опит, и напукани длани, извайващи магия. Поантата на всекидневното ни дихание се измерва с предизвиканите усмивки, извоюваното доверие и изграденото ценно уважение. Добротворството, заради което си струва да живеем, е отговорна и елегантна мисия; еднопосочно, драматично и осеяно с разлъки пътуване, най-трудната част от което е първата стъпка.
            Когато силата на любовта срещне любовта на силата, се ражда светлината на промяната…
            Която гръмливо бумти в моето и твоето сърце…
            В моята и твоята душа…
            В нашето настояще и бъдеще…
            Само ако започнеш да танцуваш този валс, ще го завършиш под светлините на прожекторите без партньор. Повярвай…   
            Доброто е само началото.
            Краят си ти…

[1] Синоним за на пръв поглед неразрешим проблем.

[2] Усложнен, заплетен.

[3] Идиом за ненужно тесни ограничения с цел уеднаквяване на несравними неща, жертващи същността на ограничавания обект.

[4] Руски писател (1892-1968 г.).