Анатомия на един спор

Какво очаква човек, когато, осенен от мъдростта си, сяда да пише върху вечните теми? Дали не се опива от автоеротизма, казвайки си: "Боже, колко съм мъдър?"
Когато на такъв човек внезапно му поднесеш друго тълкуване, а това според мен е неизбежно, тъй като вечните теми са и вечно изкушение за умовете, той се обърква, но само за миг и дава железен отпор на чуждата гледна точка.
Най-първо мобилизира теоретичните си познания - срещал се е под някаква форма с Платон и Юнг, усвоил е маниера да разчленява думите на срички, с което влага в тях по-друг смисъл, подбира изрази като "противовес на опитите за усредняването й", "подмяна на тезата", "дистанциращата същност на естетическата преценка", "снемане на едностранчивостта на определението"... И спорът застава на ръба между философията и резоньорството.
Набрал сила от теоретичните си познания, той е готов да атакува - приписва на опонента разсъждения, каквито той не е казал и които едновременно са и себеотносителни и ограничени. Така той си създава нови теми за спор, където безспорно ще блесне. Но именно тази себеотносителност ме възпира внезапно. Да си начертаеш точка в небето не е равно на това да я стигнеш в полет. Забол нос в собствената си неотразимост, не можеш да обозреш вечните теми.
И докато моят опонент се задъхва, напомняйки ми за една асистентка по "Научен комунизъм", която фанатично ни убеждаваше, че този предмет никога нямало да отпадне от програмата, аз се опитвам да смекча тона, защото, както е казал един наистина мъдър човек: "Сърцето трябва да се пази; включително и чуждото."
Какво ми остава, освен да кажа на моя опонент: Хубаво е, че с литературата търсиш път към глъбините на съзнанието си. Аз лично се стремя освен това и да развивам сетива за отзвука, който могат да причинят думите. Но сетива ти трябват също и за да възприемаш многоликостта на света.