В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за живите... За всички онези, които трябва да преживеят загубата. Да се справят с болката, да почистят петната от сърцата си, оставени от оная с косата. Тя, която има наглостта да нахлуе в дома внезапно, с кални обувки, оставящи непоправими щети,да грабне душата и да остави след себе си студ... Ьавинаги изгаснал огън, празно легло, догаряща свещ... Тя, отмъкваща живата семейна история, отрудените ръце, човеците от онова другото време...
Да, за живите ми е мъчно! Заради фалша, в който живеем. Заради егоизма.
Принудени сме да живеем в общество, отдавна забравило какво е морал и ценности. Комплексирани човечета, играещи си на щастие, пропиляващи шансовете си на хазарт... Рисуващи си лица. Купуващи си лица... Усмихващи се основно заради снимката във фейсбук... Излъскани външности и черни, празни души. Живеещи основно заради "Какво ще кажат хората?"... А любовите? Високопарни думи, хвърлени прост ...