Искам да вярвам, а не мога… все нещо ме спира… или просто ме е страх… страх ме е да повярвам, че живея… че желая силно някого… че не съм сама… страхувам се от любовта… а тя е единственото нещо, заради което живея… живея заради най-големия ми страх - парадоксът на моя живот…

  Страхуваме  се  от страданието, а то е навсякъде около нас и само чрез него можем да достигнем пълното щастие, защото то е в сянката на нашия живот… то е фонът, върху който времето рисува безпощадно образите на съдбите ни и само усмивката на лицата ни може да разпука ледовете, сковали скучното ни ежедневие… Само върху сивия фон на черно-бяла снимка може да изпъкне искрицата любов в очите на всеки… И тогава осъзнаваш, че страданието е безсилно пред стихията на огнената буря… защото една целувка от любимия човек може да превърне всяка сълза в пролетен дъжд… детският смях, породен от ръцете ти, е по-нежен от морския бриз и по-звучен от шума на боровата гора… всичко това е събрано само в една детска усмивка, която грее в душата ти  и  топли сърцето… една силна прегръдка, когато е наистина желана и нужна, може да пробие дебелата сянка с лъч надежда… който да ни изведе отново на повърхността… с нови сили да се борим с бурните вълни на живота…

„И в страдание живот се изхаби,

  да търся все страданието  може би…”

                                            П. Яворов