Малкото момиченце се запъти към своята стаичка с любимата си кукла в ръка. По бузите му се стичаха солени и горчиви сълзи. Те падаха върху куклата, сякаш тя ги поемаше, а заедно с тях и цялата болка, която кървеше в детската душа. Та за какво толкова може да плаче едно малко и глупаво момиченце, което нямаше никаква представа за живота и неговите безбройни измерения??? Да, имаше за какво! Някога, преди много време, момиченцето си имаше най-добър приятел (освен кукличката си) и беше с него почти по цял ден - говореха си, играеха си и се разбираха перфектно. Не, приятелят й не беше човек, не беше животно, дори не беше живо същество. Беше един огромен, стар и много красив бор, който момиченцето намери, когато отиде в близката гора, заедно с баща си. Тя така се влюби в красотата на дървото, че не можеше и за миг да се откъсне от него. Той я скриваше в клоните си и я обгръщаше с любов. Там имаше толкова много място... Толкова много разбиране. Когато й беше тъжно, тя просто се сгушваше в някоя от хилядите му ръце и плачеше, а приятната миризма на смола я успокояваше и приспиваше. Тя обичаше този бор и нямаше нужда от никой друг. Отрасна с него. Беше прекарала с него ужасно много време. Но една нощ...

Момиченцето не можеше да заспи... Унасяше се и потъваше в ужасяващ свят от кошмари. Малкото й беззащитно телце трепереше, тя беше цялата мокра, обливаха я топли и студени вълни, по лицето й се стичаха необясними сълзи, а мъничкото сърчице сякаш искаше да се пръсне и да излезе от тялото й. След няколко кошмарни часа всичко свърши и малкото дете заспа. На другата сутрин, както обикновено, тя взе закуската си и се упъти към своя приятел, за да я сподели с него и птиците. Стигна и... О, тя беше объркала мястото. Как беше възможно??? Години наред тя беше минавала този път всеки ден и никога не се бе губила. Имаше огромно празно пространство и цялата оголена земя, беше прободена от трески. Момиченцето се вцепени и за миг осъзна това, което се беше случило... Тя погледна настрани и в далечината съзря един огромен камион, който тъкмо потегляше и в който... Беше нейният приятел... Мъртъв, отрязан, но все пак той. Детето се свлече на земята и в колената му се забиха милиони мънички и остри частици от единственият, който някога я разбираше и обичаше. Душата не беше достатъчно силна, за да проумее случилото се. Тогава малкото момиченце откри едно съвсем мъничко клонче с бодлички по него, все още зелени и ухаещи по така познатия и любим на детето начин... Тя го притисна силно до сърцето си и се закле, че никога, никога, никога няма да го загуби и ще открива в него цялата топлина, сила и любов, която откриваше в големия стар бор. Тогава малкото момиченце се изправи и се запъти към своята стаичка с любимата си кукла в ръка. По бузите му се стичаха солени и горчиви сълзи. Те падаха върху куклата, сякаш тя ги поемаше, а заедно с тях и цялата болка, която кървеше в детската душа...

Минаха много години. Малкото дете вече беше голяма и силна жена, която си имаше деца и семейство. Но си имаше също и една тайна. Всяка нощ преди да заспи, жената вадеше от своя таен шкаф една стара, пожълтяла тетрадка с изхабени и изтъркани страници. На листовете се разчитаха откъслечни думи с разкривен, детски почерк. Това беше дневникът й от детските години. Точно между корицата и първата страница стоеше едно изсъхнало, пожълтяло и повяхнало клонче... Клонче от бор. Всяка нощ преди сън, жената го притискаше силно до сърцето си и плачеше... След това го целуваше и грижовно го връщаше на мястото му. Често тя си мислеше какво се е случило с нейния любим приятел. Може би беше изгорял в някоя селска печка или богаташка камина, така, както душата на жената изгаряше през годините тежка борба със суровия живот... Може би беше огромна елха в царски дворец и го красеше така, както жената красеше живота на тези, които я обичаха. А може би от него бяха направени тетрадки, точно като тази, в която жената беше писала преди толкова много години... Тя не знаеше.

Минаха още много години. Валеше тъжен дъжд. По улиците ходеха хора, облечени в черно и до един разплакани. Пред тях вървяха двама мъже, които носеха голям и много красив ковчег. Детето, прераснало в жена, помъдряло и остаряло, станало една старица... Беше починало. Много хора страдаха и бяха наранени от смъртта на бабата. Тя беше отзивчива и готова винаги да помогне на всеки. Беше грижовна и сякаш обгръщаше хората с любовта си и им даваше цялата обич на този свят. Сякаш беше голямо дърво и прегръщаше с клоните си всеки, който беше наранен и отчаян. Тя никога и пред никого не беше говорила за детството си и за проблемите и болките си. Просто помагаше. Може би именно така живееше - защото отнемаше чуждата болка и я превръщаше в красива енергия и щастие. Колко пъти беше взимала бездомни животинчета или ранени птички. Колко пъти беше приютявала бездомни хора. Колко пъти беше успокоявала млади и стари и ги беше дарявала с ценни съвети. Затова всички я обичаха. И знаеха, че са я загубили завинаги. Но тя никога нямаше да загуби нещо друго...

Лежеше в студения ковчег, по-красива от всякога и сякаш се усмихваше. Сякаш беше заспала дълбок сън, като в детските нощи. В последния момент до ковчега се приближи едно малко момиченце, което стискаше в премръзналите си от нерви ръце малка, изхабена тетрадка с пожълтели листове. Момиченцето я постави до главата на старицата, отвори корицата и извади оттам едно повяхнало борово клонче. Погали нежно бабата по студеното и безжизнено лице, повдигна ръцете й, и сложи клончето точно до сърцето й, където тя го беше притискала години наред. Тя не беше предала своя единствен най - добър приятел до края на живота си. Малкото момиченце се усмихна тъжно, по лицето му се търкулна една сълза и едва поемайки си въздух, то каза:

- Бабо, никога не забрави своя приятел... Никога не го предаде и си го спомняше до края. Сега ти се случи същото... Само аз на този свят знаех твоята... Вашата тайна. Помни го... И горе го помни... Така, както ние всички и завинаги ще помним теб... Така, както аз ще те помня... Завинаги... Защото те обичам... Завинаги... Кълна се... Завинаги...