Българките - най-красивите жени!"... Разбирам, че това е много трудна за защитаване теза. Но няма начин, вече го написах като заглавие и сега ще го защитавам. Очаквам масиран удар по целия фронт на атаката - отляво, отдясно, в центъра, в гръб. Затова се подготвям за кръгова отбрана. Окопавам се дълбоко. Зареждам патрон в цевта. Свалям предпазителя. Присвивам око, за да проверя мерника. И започвам да чакам. Напрягам очите си - втренчвам се в хоризонта, откъдето очаквам да се появят вражеските сили. Сърцето ми пулсира в слепоочията. Ръцете ми се изпотяват. Обзема ме страх и започвам да се деморализирам. В ума ми се прокрадват първите предателски мисли - "Защо ми трябваше да изказвам това крайно мнение?! Защо не си оставих вратичка за отстъпление - да бях написал, че българките са едни от най-красивите, а не най-красивите жени!?

"Защо, защо, защо?! Толкова много "Защо?" разкъсват душата ми и ме побеждават, преди да бъда победен. Критиците ще ме изядат с парцалите, само като подушат, че не съм убеден в позицията си. Ама нека - защото ще се правя и аз на много мъж! Петър Донкин - кавалерът, ще прави той комплимент на българките... Тъпанар! Ами какво да кажат скандинавките, а?! С тези руси коси и сини очи. А италианките? Те да не са грозни?! София Лорен например. Майко, каква жена! Стара, ама още хубава. Вечна! Ами французойките? Боже, пък за тях не ми се мисли! С лопата да ги ринеш колко са красиви. Испанките и те - като те погледнат с онези черни очи - черни въглени, изгарят ти душата... Къде съм тръгнал срещу всички тези армии от красиви скандинавки, италианки, французойки, испанки и всякакви други чужденки!? Нямам никакви шансове, ще ме отнесат като Цунами японско крайбрежие. Затова, какво пък - ще поправя заглавието. Ще го направя - "Българките - едни от най-красивите жени!". И нека има мир. Или още по-компромисен вариант - "Българките - хубавки са, стават!"... И най-безсрамно компромисен вариант на заглавие - "Българките - е, не са чак толкова грозни горките!". Ще го измисля някак, ще се измъкна от положението.

Затова хвърлям пушката и излизам от окопите на първоначалната си теза. Вдигам ръце, за да се предам и крещя: "Не стреляйте, не стреляйте!". Но срещу мен няма никой. Нито критици, нито скандинавки, нито италианки, нито французойки, нито испанки... Има само една жена и тя е до мен. И е българка. И е моя. Жена ми. За нея пък чак сега се сетих. А тя през цялото време е била до мен - по български родно, скромно красива. Ха! Сега разбирам откъде ми е дошъл куража да напиша статия с толкова дръзко заглавие - "Българките - най-красивите жени на света!" Те наистина са най-красивите, защото са си нашите жени. Жените, които се раждат, живеят и умират до нас - техните мъже. Затова в крайна сметка заглавието ще си остане непокътнато - "Българките - най-красивите жени на света!". И никога няма да се откажа от него.