Като че ли беше вчера, когато се запознахте. Като че ли беше вчера, когато имаше чувството, че ще бъдете винаги заедно и нищо няма да е в състояние да ви раздели. А днес?
Днес всичко е толкова различно. Вече не виждаш смисъл в съществуването си. Не помниш какво е да се смееш, да виждаш красотата в нещата... За теб радостта и живота са само думи, празни като душата ти. Сякаш в онзи ден, когато той си тръгна, слънцето залезе завинаги. Не можа да го спреш. Стоеше там и гледаше как си отива, не можеше дори да помръднеш... Искаше ти се да крещиш, а нямаше глас, искаше ти се да плачеш, ала сълзите ти се ронеха само някъде дълбоко в теб. Сега отново нямаш нито глас, нито сълзи. С него си отиде и ти.
Спусна се нощта, носейки аромата на мъката от изгубената ви любов. Ароматът, усещащ се и в тази нощ. Луната огрява поредната ти сълза, отронила се не от очите, а от парченцата останали от съцето ти, а след това мракът безмилостно я поглъща. Както онази нощ погълна спомените ви.
И до днес част от теб е все там, живее в онази нощ. Чака го да се върне, макар да знае, че него вече го няма. Нима ще продължаваш все така? Страх ли те е да продължиш? Страх те е от болката, нали? Болката, коята бленуваше да изпиташ, а сега се молиш да изчезне завинаги от съзнанието ти. Но тя е все тук и те изгаря много бавно. С времето ще станеш част от тази болка. Част от вечността..