Погледнах в огледалото, но не успях да видя нищо. Едно празно отражение стоеше отсреща и тлееше в отломките на изгорялата душа.

Присвих очи, концентрирах се и се опитах да се открия, да разпозная себе си. Но там нямаше нищо, освен празното отражение, стоящо неподвижно и безмълвно, като една празна черупка. Но аз не се предадох. Помислих си: „Може би това е една черупка на орех. Не се знае какво ще излезе от нея като я счупя. Не е нужно да е празна. Трябва да опитам. Може би вътре се крие, противно на очакваното, една хубава и зряла ядка.“

Взрях се със сетни сили в огледалото, очите ми едвам се държаха от болката, която изпитваха, но аз продължавах да се взирам и да се боря с привидно празното отражение, с твърдата невидима черупка. Трябваше да я разбия, да стигна до ядката. Болката беше непоносима, цялото ми съзнание се беше концентрирало върху тази тъй здрава, тъй неразбиваема черупка, докато накрая усилията ми не бяха възнаградени и... аз успях. Успях да счупя черупката!!! Успях да надникна в нея и... това, което открих бяха останките от една изгоряла, изпепелена ядка, изсъхнала, докато чакала притежателят ù да вкуси от нея. 

Останките от моята изпепелена душа...