И ароматът на планина заливаше тялото ми. Свободата пропиваше във всяка моя клетка и сякаш силите ми се възвръщаха отново там, където им бе мястото. Есента беше в разгара си. Жълти, червени, оранжеви, леко зеленеещи листа. Тя бяха навсякъде - по дърветата, по поляните, в косите ми, покрай нас... Никога няма да забравя този аромат на есен. Той изпълва животът ми. Дълго пътувахме докато стигнем до нашето мястото, много път минахме, но сега бяхме точно там, където трябваше да сме - по пътя към нашето щастие. Зимата бавно настъпваше. Отново идва нашият сезон. Студената, коварна, зловеща, убиваща зима. Нашето време настъпваше и силите ми се утрояваха. От колко време чакам този момент? Спомените ме заливат, а бъдещето не чака. Иска си своето. Да,... ще го получи. Нямам търпение да му го дам. Това, което всеки заслужава - Любов! Аз нямам търпение, а бъдешето явно го има в излишък. До сега не се е обадило, че му пречи да чака... Как не го убива, не мога да разбера. Може би, както и мен не ме у ...