„Човек се оплаква, че няма обувки, докато не срещне някой, който няма крака."

„Човек се оплаква, че няма обувки, докато не срещне някой, който няма крака."

 Разбира се, че ще се оплаквам, че нямам обувки. Не точно, че нямам, все пак в гардероба ми има два-три чифта ботуши и един куп летни обувки, но все пак, онези, които видях на стъклената витрина са неповторими. Толкова искам да ги имам..." Това щеше да е моят първичен отговор на тази мисъл, ако не се бях замислила.

  Двайсет и първи век е век на перфекционизма. Време, през което всеки има всичко, което пожелае. Било то скъп диамант, нова кола или красив апартамент. Толкова много предмети, че чак излишни. Предмети - задушаващи ни. Покупки - глезещи нашето его.

  Всички християнски ценности са позабравени. Материализмът е на преден план. Не обръщаме внимание на малкото цъфнало цвете в градината или на пронизващите лъчи на слънцето след голяма буря. Часовниците ни сякаш са спрели, всеки е погълнат от работа, от проблеми. Превърнали сме се в машини, които нито усещат, нито виждат. Да, забелязваме кой е по-красив или кой има по-скъпа вещ. Е, да, усещаме и аромата на скъпия парфюм или изисканата кухня. Но само това!

   И, не дай си боже, в един лош момент се преобръща целият ни материален свят. Настига ни най-страшният и най-неочакваният проблем. Тогава забелязваш всички малки, пропуснати мигове. Виждаш как през времето, което си се суетял пред огледалото с новите си дрехи и прическа, е имало човек, който не е можел да види нищо! Усещаш как, докато ти си хапвал вкусни и скъпи глезотийки в изискания ресторант, на отсрещната улица е седяло дете, ядящо огризки от храна. Забелязваш колко важни са малките жестове, които си правил без да им обърнеш внимание, докато си се разхождал по улицата и с пренебрежение си хвърлил някоя, за теб излишна стотинка, на просечето, всъщност си му дарил усмивка до края на вечерта.

Затреперва в теб нещо, което ти показва, че ти можеш и дори си длъжен да даряваш усмивки чрез своята. Да усещаш любовта на другите. Да виждаш вътрешната красота на човека до теб. И да дадеш част от своето на другите. Ако всеки прави това, може би ще има много по малко „хора без крака".

   Нужно ли бе чак сега да се замислиш за тези неща? Чак сега, когато ти се случи нещо лошо. Но все пак -  по-добре късно, отколкото никога!