„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това."
Атанас Далчев
Животът е миг спрямо вечността. Низ от изгреви и залези - радостни и тъжни, незабравими и неповторими. Животът е игра на късмета - хвърлиш ли веднъж зара, връщане назад няма. Зима, пролет, лято, есен - отново и отново... а времето тече безвъзвратно бързо, че даже не остава на човек миг да спре и да се замисли за живота, да потуши огънят, който все още продължава да гори, даже след като есента е дошла, а лятото е казало "Сбогом!"
Човекът е нещо странно, необяснимо. Веднъж се смее, после е тъжен. Гледа изгрева, а плаче, вижда разбушувалите се вълни и мечтае. Може би, това е защото, ние - хората, имаме душа, а тя е тази, която ни кара да виждаме не чрез сетивата си, а чрез онези невидими нишки, които свързват нещата. Душата е сбор от всички наши чувства, от всички наши преживявания, от всички наши мечти. Но като се замислим, душата е като природата - необятна, необикновена, различна, даже капризна. Душата, както и природата, не е подвластна на никакви закони, освен на собствените си желания. Тогава, означава ли това, че всеки човек има свой собствен сезон или душата на човек е съвкупност от два, три или и четирите сезона?!
Ето, гледам през прозореца. Вън е есен, падат листа - бавно, красиво и малко меланхолично. Ами, ако есента е моят сезон, моята душа, какво биха означавали златните, червените, кафявите листа?! Дали са моите мечти или секундите, миговете - отминали и предстоящи от моя живот? Но колко бавно падат те - не е лесно да се откъснеш от нещо, на което си принадлежал дълго време, трудно е... трудно е да умреш. Те падат - без желание, без съпротива, както и миговете минават - без да ги оценим, без да спрем да помислим за себе си, за хората около нас. Ние просто вървим, докато навън е мрачна есен, разравяме с краката си нашите разпилени мечти, а даже не се спираме да помислим, защо те са пожълтели. Животът, той минава - и от малките деца, събиращи есенните цветя, за да ги занесат на майките си, ние се превръщаме във възрастните, чудещи се: "Къде е огънят на лятото?", "Къде е нашият огън?", а даже не го и търсим. Може би както казва Атанас Далчев, есенните листа наистина са пожълтели от страстите и огъня на лятото, които ние не сме забелязали, защото ние - хората, никога не оценяваме това, което имаме и се сещаме за него, когато то си отиде. Лятото, то си тръгна за пореден път, карай - после пак ще има, но колко "после" останаха?! А ние... ние донякъде сме слепи, даже не забелязваме горещия и страстен огън, а после, когато ни останат въглените (листата), ние съжаляваме, защото е невъзможно да хванеш въглен и отново да го превърнеш в пожар. Има пламъци, които не виждаме, проблясъци, топлота, която не усещаме, гореща болка, която не чувстваме, а листата - тях ги виждаме и въпреки това ги оставаме да умрат, като погребваме и себе си без да сме умрели. Листата, те не спират да падат, а падне ли въглен на земята, след него остава само пепелта по-късно развята, незнайно къде...
Като малки играехме една игра "Ако бях... как щях да се чувствам". Сега си представям, че съм едно малко листо на някой вековен дъб, което е огледало на душата на някой човек: "Дълги години живях - бях надежда, бях мечта. Много зими и пролети преживях с техните студове и топлина. Много лета изминаха, а те остават следи... След всяко лято, аз се чувствах остаряло, а страхът в моето сърце, че това ще бъде моята есен и аз ще падна без съпротива, без борба, нарастваше, а страхът е слабост - както казвате, вий хората. Но аз не падах, стоях в очакване, но не падах, а самотно е да си на върха без подкрепа, далече от другите листа - моите братя и сестри, моите приятели. А те падат без викове, без борба - просто падат и аз оставам само - там, където хората разкъсват тънката ми дрешка, без да осъзнават колко ме боли. Есен е - студена и мрачна. Разноцветните листа - другарите мои, затрупват изчезващите следи на живота, а вятърът напомня страстта и огъня на отминало лято и носи полъха на идващата зима. И ето, аз ще падна, само миг още и слизам от върха, отивам си от самотата. Моето лято измина. То беше вълшебно, горещо и магическо. Този път знаех, че е моят ред - лятото ми го каза само. Всяка сутрин, то идваше при мен със своя огън, със своята страст и ми каза, че и моят ред дойде - отдавна съм престанало да бъда надежда и мечта, отдавна съм умряло в някоя душа. Лятото ми каза да не тъгувам, защото то щяло да ме обича и да бъде с мен до края си, но то свърши, а от него ми остана само новата ми жълта премяна. Бях в сърцето на огъня - моето лятото, сега съм въглен, а след миг... Ето, падам - бавно, красиво, свободно. Аз летя... летя и се сбогувам със света, с моите другари, с моето дърво - " Сбогом! " ... сега съм само пепел - спомен за огъня!"
"Напоследък много хора се отказаха да живеят. Не се отегчават, не плачат, просто стоят в очакване да мине времето. Те не приеха предизвикателството на живота и животът повече не им отправя предизвикателства. Ти рискуваш да станеш като тях, съпротивлявай се, посрещни смело това, което ти поднася животът, не се отказвай."
Паулу Коелю
© Галина Все права защищены