Свободата... Толкова философи са излагали какви ли не възгледи относно нея... Един от тях е  Жан Пол Сартр, според когото свободата е присъда. А щом е присъда със сигурност ще има и хора,  които ще се опитат да избягат от нея, да избягат от свободата. Дори съществува такава книга ("Бягство от свободата"), където авторът й - Ерих Фром зачеква темата за свободата като " свобода от " и " свобода за " . Първото - " свобода от " разбираме като бягство или отърваване от нещо, някакъв дълг, тежест. Второто пък го разбираме като цел, към която се стремим, като нещо, което преди не сме можели да имаме или правим, но сега - да, точно заради свободата. А свободата от своя страна има много аспекти. Знаем за свобода на избора, свобода на словото и т.н. Фром вярва, че свободата е способността да следваш гласа на разума и знанието, против гласовете на ирационалните страсти; това е освобождаването което дава на човека свобода и го поставя на пътя на използването на собствените си рационални способности и на обективното разбиране на света и неговото собствено място в него.

А когато чуем фразата, че човек е осъден да бъде свободен, в първия момент си казваме: "Защо пък осъден? Та нали историята е пълна с примери за хора, загинали в името на тази "присъда". Нима свободата е присъда? И нима гореспоменатите хора са пожертвали живота си в името на една присъда?! Това е абсурдно!"

Ала замислим ли се за минута-две си казваме: "Аха! Ето защо!" Сещаме се за всички онези пъти, в които сме съжалявали, за това, че сме свободни и се сещаме,че когато не сме свободни някой друг поема грижата за нас, а тя си е истинско бреме. Но освен това бреме той поема и властта да решава дали изобщо ще живеем или - не. И ако някой друг определя дали да са добри или лоши действията ни и дали въобще да действаме или - не; ако някой друг решава как да се държим, какви дрехи да носим или каква храна да ядем...Тогава по какво изобщо личи,че това е нашият собствен живот, а не живота на този другия? И има ли смисъл в това? Грижата за самите нас действително е бреме, но такова, от което не бива да се опитваме да избягаме и отърсим никога. Защото именно тя ни съгражда (нас и нашите ценности) като личности, укрепва характера ни и начина ни на мислене и ни учи как да се справяме в по-трудни ситуации и моменти. Или с две думи - прави ни хора.

Това бреме не е достатъчна причина да пожертваме свободата... по принцип. Но за някои от нас - е. Но тези хора просто бягат от отговорност. Да, свободата е и отговорност. И това е едно от двете и лица, което докато я притежаваме, ни изглежда грозно и непривлекателно... до момента, в който я загубим... Но загубили свободата ще можем ли още да се наричаме хора? Нима това не е един от основните белези на човека, като такъв? По какво ще се различаваме тогава от скотовете?

И не, няма да можем да се наречем хора, защото свободата определя дали да сме такива или сме просто някакви други същества. Тя ни дава права - правото да грешим и да си вадим изводи от грешките, правото сами да открием, че огънят пари или че ножът реже, правото да се усъвършенстваме. Свободата разграничава живота от съществуванието. И онова нейно грозно лице, когато я загубим, като че с магия става толкова примамливо, че започваме да се стремим към нея, колкото и далечна да е тя,  докато не си я възвърнем ... завинаги!

Или пък ставаме от онези, които са жертвали своя живот в нейно име, но за съжаление не са доживели, за да и се порадват.

А дали свободата е присъда? Да, присъда е, но присъда, за която някои все още се молят и чакат съдбата, за да ги осъди.