Искам първото ми интернет есе да бъде размишление върху една идея, която е оставила рани в душата ми. Тя е изказана в заглавието на есето. Всъщност аз съм сантиментално настроен към тази максима, защото за мен тя е обвита със спомени за един от великолепните хора, които познавах – Петър Георгиев Петров, преподавател по философия в бившето Висше техническо училище в Русе (сега Русенски университет). Петър почина на 7.ІV.1990 г. и няколко месеца преди това беше дал интервю за “Студентска искра”, многотиражката на вуза. В него той беше казал (цитирам по памет), че “за да си останем едни и същи, трябва постоянно да се променяме”. Твърдението е парадоксално – как така “един и същи” и заедно с това “променящ се”? Тогава за мен това звучеше повече като парадокс, отколкото като велика истина. Личният авторитет на Петър ме удържаше да мисля върху тази максима (и не само върху нея) дълго, защото бях уверен, че един страдащ човек, застанал пред границата на живота си, е отправил съкровено послание към всички, които го познавахме. По-долу ще развия моята апология на тази мъдрост-послание.
Първо, струва ми се, че максимата звучи по-добре, не точно така, както я беше казал Петър, а по начина, по който съм я написал в заглавието на есето: За да бъдеш самият себе си, трябва постоянно да се променяш!
Какво значи “самият себе си”? Аз вярвам заедно с интроспекционистите, феноменолозите,
символните интеракционисти и его-психолозите, че в човешкия индивид се намира един преживяван център на неговия вътрешен свят, за който говорим с думата Аз (на англ. обозначаван със Self(hood), I, me, myself, Ego, на руски със Я, самость и пр.). Това преживяване за субективен център не е епифеномен, а действителна интегрираща инстанция със самодействие и реални последствия. Само че преживяването за Аз(овост) се интензифицира при иницииране (започване) на активност. Когато липсва субективна инициатива, започване, решаване и пр. усещането за присъствието на Аза се притъпява, дори вътрешният живот започва да се усеща като анонимен, “без-Азов. Затова активността, и то в непривични форми, е необходимо условие за Аза. Въпреки че той има множество частни фукции, базовата му функция е да бъде “източник на активност”, и то такава, която върви против навиците и привичките. Строго погледнато, пълноценният Аз е антагонист на навичното начало у човека. Затова Азът се преживява по предназначението си и заедно с това интензивно удоволствено, когато инициира психични (и поведенчески) промени. От това следва, че ако искаш да “усещаш” своя Аз, трябва непрестанно да индуцираш промени, независимо дали за добро или лошо. Разбира се, високо инициативното битие, което изостря Азовостта носи своите рискове. Всяка промяна води до разбалансиране на един текущ начин на живот, който все пак работи с известна ефективност. Да се променяш значи да поемаш риск да влошиш своя живот, да загубиш малко или много удобства, превърнали се в привички за субекта. Но заедно с това максимализираш шансовете си да направиш един по-добър живот, да усещаш остро инициативното ядро (Аз) на своята психика. Изострената Азовост е главното удоволствие на волевите натури, на авантюристите, на търсачите на силни усещания, на бохемите, на естетите и на представителите на рискови професии.
Човек има вътрешна склонност към превръщане на ситуационните редове на своите преживявания в последователности от навици. Но цената на тази тенденция е спадане на виталността на преживяването и това, което се нарича “скука на живота”. Затова е добре човек често да импровизира в живота си и да изоставя удобствата в името на изострената Азовост. Той(тя) следва да се опитва да върши нещата по нови начини дори когато ги върши добре. Оправдание за това може да бъде убеждението, че всяко нещо може да бъде направено по-добре. Дори в смисъл на различие и разнообразие. Последните подаряват отчетливи “усещания за авторство”, т.е. за реален Аз.
И така човекът е призван да се променя на всяка възраст, ако иска да бъде “самия себе си”. Това е формулата на човешки живот, изпълнен с качество!